Спектакълът на злото

— По дяволите, може въобще да не се наложи да го използваш, но не е зле да ти е подръка.

Вейл взе револвера и се втурна в гората.

Стемплър изскочи на открито и за миг спря, за да си поеме дъх. Пред него се извисяваше полуразрушена дървена постройка, а край нея очите му забелязаха металната конструкция на асансьор. Изглеждаше му познат. Голям знак отстрани съобщаваше:

ЗАТВОРЕНО!

НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ НАКАЗАНИ!

ВЪГЛЕДОБИВНА И МИННА КОМПАНИЯ КЕНТЪКИ!

Изведнъж спомените го връхлетяха и той сякаш чу бавното, протяжно скърцане на спускащия се към недрата на земята асансьор. Изцапаните лица на миньорите и уморените им очи проблясваха като демони в кошмарния му спомен.

Той си спомни как сутринта на деветия си рожден ден се събуди и видя край леглото си каската с прикрепената върху нея лампа. Спомни си страха, който изпита, когато разбра, че това е неговият „подарък“. Спомни си как се бе измъкнал от леглото с плач, защото знаеше, че този ден ще се спусне в ужасната дупка. Спомни си шефа на смяната, който стоеше пред дървената сграда и широко се усмихваше:

— Стемплър!

Той се обърна и видя на петдесетина метра от себе си Вейл. С крайчеца на окото си забеляза как от гората излезе и друг, по-млад мъж, който след миг застана зад Вейл. Стояха там и го чакаха.

Стемплър тръгна към другия край на огромното открито пространство. Снегът скърцаше под краката му. Мина покрай призрачния силует на стария асансьор.

— Стемплър!

Вейл вдигна ръката си и Стемплър видя револвера.

Под краката му земята сякаш ръмжеше.

Вейл насочи оръжието си над главата му и стреля. Ехото пое гърмежа и го разнесе над дърветата. Стемплър спря и погледна Вейл.

— Няма да застреляш невъоръжен човек, нали?

— Не се самозаблуждавай.

Стемплър се ухили.

— Вече си разбрал смисъла, нали, Марти? Око за око. Кръв за кръв. С теб не сме чак толкова различни.

Вейл не отговори. В главата му изникнаха образите от последните дванайсет часа. Джейн и Абъл, които се бореха за живота си; Шоут и доктор Рифкин; едно добро ченге и бедната Моли Ерингтън. Всички те бяха невинни и бяха принесени в жертва от жадуващия за отмъщение Стемплър. Спомни си и за Ребека, която бе посяла семената на омразата в Стемплър и чиито ръце бяха изцапани с кръвта на Алекс и Линда. Петима мъртви, трима от които само през последния половин ден, и двама тежки ранени. От всички набелязани жертви бе оцелял само Вейл.

Стемплър отново заговори, този път с познатия криксайдски акцент:

— Вече разбираш какво имам предвид, нали, Марти? Почувства го, нали? Болката в гърдите. Огънят в стомаха. Главата ти ще се пръсне от болка. Чувстваш го, нали? Желанието да убиваш.

Вейл стисна револвера още по-силно.

— Или може би не трябва да те наричам Марти? Твърде фамилиарно е. Какво ще кажеш за Вейл? Или господин окръжен прокурор? Мартин? О, помогни ми Мартин! — обърна се към него, преминавайки с лекота от един акцент на друг. — Аз съм толкова замаян и объркан. Губи ми се време, Мартин, знам само, че нещо ужасно се случи! Моля те, помогни ми!

Омразата разяждаше вътрешностите на Вейл и стягаше сърцето му. Стемплър беше прав, той искаше да натисне спусъка и да види как куршумът се забива в гърдите му. Искаше да види как Стемплър умира.

— Марти? — обади се Флеърти зад гърба му.

— Стой настрана, Дермът.

— Разреши ми да отида и да го доведа. Като те гледам, тръпки ме побиват.

— Какво ще кажеш, Мартин? Можеш ли да ми помогнеш? — Стемплър започна да се смее. — Сега просто ще се обърна и ще си тръгна. Давай, застреляй невъоръжен човек в гърба. Именно това искаш да направиш, нали?

— Той те предизвиква, Марти.

Вейл усети студения метал на спусъка. Показалецът му леко го притисна.

— Знам — отвърна той.

— Отивам да го хвана.

— Стой тук, Дермът, не можеш ли да четеш?

Чак сега Флеърти забеляза засипания от снега знак край асансьорната шахта.

ВНИМАНИЕ! ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!

Тази минна галерия е запечатана!

Не приближавайте!

ОПАСНО ЗА ЖИВОТА! ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!

А зад нея се виждаха очертанията на дървената плоскост, с която преди години бяха запечатали мината.

— Постави ръцете зад тила си и тръгни насам — викна Вейл на Стемплър.

Стемплър не го послуша и продължи в обратната посока.

— Тръгвам си, Мартин. — Той отново се засмя. — Хвани ме, ако можеш.

— Стоиш точно върху минна галерия номер пет, Стемплър — викна Вейл. — Дупката. Помниш ли Дупката?

И той посочи към друг знак встрани: „К&К — МИНА № 5“.

Стемплър се поколеба. Погледна към Вейл и Флеърти, после към асансьорната шахта. Споменът за протяжния звук се върна отново. Видя единайсетте мъже и малкото момче, които се спускаха към непрогледния мрак. Видя как над главата му светлинката става все по-малка и все по-малка. Усети познатия мирис на развалени яйца. Устата му пресъхна. Спомни си спускането в ада толкова живо, сякаш беше сега.

— Какво става? — попита Флеърти. — Забил е поглед в земята и не мърда.