Спектакълът на злото

Дървената плоскост под краката на Стемплър поддаде и той ужасен я погледна. Сърцето му щеше да се пръсне. Той пристъпи напред и разяденото от времето дърво отново изскърца. Стемплър спря, страхувайки се да продължи, но и ужасен от перспективата да остане. Под единия му крак се чу рязко пукане.

— Мили Боже! — промълви ужасено Стемплър и се затича. След всяка негова крачка платформата поддаваше все повече и повече. Кракът му се закачи в някаква дъска и той падна. Запълзя напред. Пукащият звук се повтори. Дървената плоскост под него започна да пропада. Той отчаяно протегна ръце, опитвайки се да се хване за нещо, но пръстите му разравяха снега без успех. Обърна глава и видя как зад гърба му Дупката се разширява, дъските се сгромолясват в ужасната бездна.

— Божичко! — изкрещя Стемплър и пропадна. Пръстите му се вкопчиха в ръба на капака пред него, но не можаха да издържат тежестта му. Ноктите му се отчупиха, под тях се забодоха трески. Той не извика от болка — единственото, което имаше значение в този момент, бе да спаси живота си.

Подадоха и последните дъски.

За Миг Стемплър се обърна и очите му срещнаха очите на Вейл. После пропадна в черната бездна.

Не извика. Не издаде никакъв звук. Просто полетя надолу.

Мина доста време, преди да чуят глухия удар. Когато и последните дъски от платформата последваха тялото му, настъпи пълна тишина, разкъсвана само от воя на студения вятър.

— Бог да го прости — прошепна Флеърти.

— Запази молитвите си за някой, който ги заслужава — каза Вейл.

После се обърна и пое към хеликоптера.

Помогнаха на Сен-Клер да се качи и се настаниха до него.

— Къде е Стемплър? — помита той.

— Където му е мястото — отвърна Вейл. — В ада.

Хеликоптерът се издигна и изви над хребета. Вейл видя под тях черната дупка на галерия номер пет. Приличаше на центъра на огромна мишена. Не откъсна очи от нея, докато хеликоптерът не прехвърли билото и той вече не можеше да вижда гроба на Аарон Стемплър.

Епилог

В коридорите на болницата миришеше на етер, антисептици и дезинфекционни препарати. Край вратите на стаите разговаряха доктори и сестри. Посетители излизаха и влизаха в отделенията. На лицата на някои се четеше радост и увереност, други разстроени посрещаха лошите новини. Възбудата и меланхолията вървяха ръка за ръка; коридорите бяха изпълнени с емоции. Във всичко това имаше нещо необичайно, някакъв странен Божи промисъл, събрал тези непознати хора и обвързал ги с болести, нещастия и несигурност.

Вейл избягваше разговорите и просто кимаше на познатите лица от персонала. Идваше в болницата всяка вечер след работа, проверяваше състоянието на Джейн и Абъл, после поглъщаше поредната безвкусна порция храна в тукашното кафене или излизаше отвън да изпуши една цигара.

Мразеше болниците, защото му припомняха най-мрачните, изпълнени с болка дни от миналото. Викаха в съзнанието му образи, които нямаше как да забрави. Спомняше си как бяха вкарали носилката с майка му в линейката и как я бяха откарали, за да не я види никога вече; спомняше си интензивното отделение, където лежеше баща му; стаята с боядисаните в светлосиньо стени, където бе казал последно сбогом на мама Кет, баба му, която го бе отгледала.

Сега обаче образите от миналото бяха заменени от успокоение и благодарност към всички тези лекари и сестри, които бяха спасили Джейн Венъбъл и Абъл Стенър.

Няколко дни след смъртта на Стемплър Джек Янси почина и Вейл официално зае поста му на окръжен прокурор. Доктор Самюъл Удуърд, обвиняван за ролята му в освобождаването на Стемплър, направи пресконференция и с помощта на половин дузина свои колеги се опита да замаже случилото се с безкрайни и неясни медицински обяснения.

Вейл прекара следващите няколко седмици в непрестанни нощни разходки между стаите на Стенър и Джейн Венъбъл. Спеше в един стол край Джейн и се прибираше у дома само да си вземе душ и да се преоблече преди работа. Понякога сядаше край леглото на Джейн и държеше ръката й с часове, убеден, че единствената вина за случилото се е негова.

Стенър се възстановяваше невероятно бързо. На края на третата седмица вече можеше да става и правеше кратки разходки из коридора с една патерица. Джейн, на която предстояха няколко мъчителни седмици, изпълнени с операции, не се предаваше и независимо от болките и загубата на едното си око, се стремеше да запазва доброто си настроение. Дясната половина на изпитото й лице бе покрита с превръзки. Когато разговаряха, основната тема бе Аарон Стемплър. Иронията в ситуацията бе, че именно Джейн се опитваше да повдигне духа на Вейл, който се бореше със съвестта си.

— Дявол да го вземе — каза тя една вечер, — обзалагам се, че Стемплър в момента седи някъде в ада и си умира от смях.

— Какво искаш да кажеш?

— Той вече е в гроба, а мислите ти се връщат към него. Все още те държи. Виж, Марти, Стемплър успя да измами всички. Защо с теб трябва да е по-различно?

— Защото помогнах при създаването на лъжата.