Спектакълът на злото

Един изморен доктор излезе от операционна зала номер три. Беше изненадващо млад, висок, слаб мъж, изпод чиято зелена шапка се подаваше дългата му черна коса. Престилката му бе покрита с кръв. Очите му бяха зачервени. Той свали хирургическата си маска и въздъхна облекчено. Вейл се приближи към него.

— Докторе? Аз съм Мартин Вейл. Какво е положението?

Младият лекар се усмихна и му подаде ръка.

— За мен е удоволствие, мистър Вейл. Аз съм Алекс Розенблум. Вашият човек Стенър е доста здрав.

— Значи ще се оправи, така ли?

Розенблум кимна.

— Но само преди час не бих бил така сигурен. На два пъти за малко да го изпуснем.

— Благодаря ви. Много ви благодаря.

Младият мъж го потупа по рамото.

— Самият аз съм благодарен, че не ми се наложи да изляза с лоши новини — каза той. — Вижте, знам, че бяхте изключително търпелив. Сега ще го закарат в интензивното. Можете да поспите час-два.

— Благодаря. Казвам го от името на всички.

— Да, чух, че целият ви екип е тук — кимна Розенблум. — Той сигурно е много специален човек.

— Така е.

Вейл влезе в малката стая, където бяха откарали Стенър. Абъл лежеше неподвижен, лицето му бе сиво. Беше на системи. Вейл хвана ръката му.

— Радвам се, че отново си сред нас — тихо каза той.

Стенър се помръдна.

— Чуваш ли ме, Абъл?

Стенър отвори очи и се опита да го фокусира. После мигна веднъж.

— Ще се оправиш, приятелю. Джейни също. Благодаря ти. Благодаря ти.

Стенър отново бавно затвори и отвори очи.

— По следите на Стемплър сме — излъга Вейл. — Всеки момент ще е в ръцете ни.

Видя как под кислородната маска устните на Стенър прошепнаха: „Добре“. После ръката му се изплъзна и старият детектив заспа.

Вейл стоеше край прозореца и гледаше първите червеникави проблясъци на утрото. Беше пет сутринта и всички бяха изтощени. Но тежките моменти бяха преминали. Стенър и Венъбъл вече бяха извън опасност, за което Вейл бе дълбоко благодарен.

— Ще работим на смени и тук винаги ще има поне по един човек — каза той, когато събра екипа си. — Наоми ще направи графика. Аз ще се задържам в болницата малко по-дълго.

— И аз — обади се Сен-Клер.

— Аз също — присъедини се Майер.

— Вижте, всички се нуждаем от малко почивка — намеси се Наоми, поемайки нещата в свои ръце. — Да не забравяме, че имаме куп работа в офиса.

— Ще изляза навън да изпуша една цигара — каза Вейл.

Когато излезе пред входа на спешното отделение, наоколо нямаше много хора. Нощната свръхактивност бе отстъпила място на относително спокойствие. Небето изсветляваше. Той запали цигара. Зад гърба му изникнаха Флеърти и Парвър.

— Знам, че сега не му е времето — обади се Парвър, — но утре е прочитането на обвинителния акт на Стодард. Какво ще правим?

— Отложи го, докато не видим какво ще стане с Джейн. Точно сега не ми се занимава с това, по дяволите.

— Извинявай — каза тя. — Ще се погрижа за всичко.

— Все още изпитваш смесени чувства към Стодард, нали?

Тя се замисли за момент, после кимна.

— След като видях онези неща в гардероба… — Поколеба се и довърши изречението: — Не се притеснявай, ще се оправя.

— Знам — каза Вейл и се усмихна на Флеърти, който стоеше край нея и държеше ръката й. — Грижете се един за друг. Времето винаги свършва точно когато най-малко очакваш.

— Да, сър.

— По-добре се приберете и поспете малко.

Вратите към спешното отделение се разтвориха и отвътре излетя Сен-Клер.

— Мисля, че трябва да дойдеш веднага — каза той.

На телефона беше Бъди Харис. Беше прекарал цялата нощ край телефона и беше събирал постъпващите съобщения. Новините бяха предизвикали куп фалшиви сигнали. Непрекъснато се обаждаше някой съвестен гражданин и твърдеше, че току-що забелязал Стемплър.

— Но мисля, че все пак попаднахме на следа — каза той на Вейл. — Обадиха ми се от пътната полиция в Индиана. Намерили са някаква кола, за която предполагат, че е открадната. Била спряла край един крайпътен мотел и вероятно нямало да я намерят, ако тъпото копеле не я било паркирало точно пред задния вход на ресторанта. Една от келнерките се натъкнала на нея малко след два часа през нощта. Проверили номера. Колата е собственост на доктор Стивън Рифкин. У тях никой не вдига телефона, така че се обадих в медицинския център на университета. Казаха, че си тръгнал към десет и половина вечерта. Имал тежък ден и очевидно е поел направо към дома си.

— Казваш, че колата е в Индиана?

— Да. На трийсетина километра от Индианаполис, близо до Шелбивил.

Вейл се замисли. Името му звучеше познато. Тогава внезапно си спомни как в „Джъстин“ му бяха казали, че Рене Хътчинсън ходела на компютърни курсове в Шелбивил.

— За Бога, Бъди, това е само на няколко километра от института „Джъстин“. Мили Боже! Той е тръгнал към Моли Ерингтън. Обади се на местната полиция и им кажи да намерят адреса на доктор Моли Ерингтън в Уинтроп, после да се насочат натам възможно най-бързо. Тръгвам веднага.

— Дявол да го вземе, Марти, едва ли е необходимо и ти да отиваш там. Те имат…

— Ще ти се обадя от летището, Бъди. Просто им предай това, което ти казах.

После Вейл се обърна към Наоми.