Спектакълът на злото

— Правим всичко, което е по силите ни — каза той. — Вашият човек е истински късметлия. Върхът на ножа се е разминал със сърцето му на няколко милиметра. Ако беше прерязал аортата, той щеше да е починал от загуба на кръв още преди да го докарат тук.

— Но ще оживее, нали? — попита почти умолително Вейл.

— Можем само да гадаем. Все още работим над него. Но организмът му е силен, което може много да помогне.

На Вейл му се струваше, че от този кратък разговор бе изминала цяла вечност. Минутите мъчително пълзяха.

Дивата банда се бе събрала в малка стаичка близо до интензивното, която мисис Вилонски набързо им бе разчистила. Телефоните звъняха непрекъснато. Новини обаче нямаше. Стемплър просто се бе изпарил. Беше ли се скрил някъде в града? Беше ли откраднал друга кола? Вейл беше обзет от тревога и чувство за вина, но най-вече — от омраза към ненормалния убиец, който така успешно бе успял да ги измами и сега беше на свобода.

Внезапно той усети лек натиск от ръката на Джейн. Когато я погледна, видя, че устните й се движат под кислородната маска.

— Свали я — казваха устните й.

— Не мога да направя това, Джейни.

— Само за минута.

— Окей, само за минута. — Вейл се пресегна и свали маската от лицето й.

Ръката й лекичко стисна неговата.

— Здрасти — каза той.

— Абъл? — попита тя.

— Раните му са лоши, но смятат, че ще се оправи.

— Той спаси живота ми, Марти. — Говорът й бе леко завален от лекарствата.

— А ти спаси неговия.

— Хванахте ли Стемплър?

— Още не. Въпрос на време е. Не мога да остана дълго. Дори не би трябвало да съм тук.

— Използвай връзките си, ти си окръжният прокурор… Много ли съм зле, Марти?

— Не. Познавам един добър пластичен хирург, ще ти сложи нов нос за нула време.

Тя леко се усмихна.

— Май пак заспивам.

— Спи спокойно, скъпа. Когато се събудиш, аз ще съм тук.

— Марти?

— Да?

— Ще ме целунеш ли?

Той се наведе и нежно целуна устните й.

— Обичам те.

— И аз те обичам, Джейни.

После тя отново заспа.

Спеше дълбоко и сънуваше кошмара, от който най-много се плашеше. Вървеше в гъста мъгла и чуваше гласове, но не виждаше точно откъде идват. „Помогни ми, помогни ми, помогни ми“, проплакваха гласовете и я обземаше ужасно чувство на безпомощност, после падаше през облаците и пулсът й се ускоряваше, докато внезапно не се събуждаше, обляна в пот.

Този път, докато крачеше из мъглата, ненадейно, точно преди да падне, пред нея блесна силна светлина. Тя се стресна и се събуди. Лампата на нощното шкафче бе запалена, а краката й бяха вързани. Опита се да ги развърже, но не можа да помръдне, защото ръцете й също бяха вързани за пръчките на леглото. Опита се да извика, но не успя. Върху устата й бе залепен лейкопласт. Обзе я ужас.

Тя извърна поглед и видя на няколко сантиметра от лицето си острието на скалпел, което блестеше на слабата светлина. Очите й бавно фокусираха лицето зад скалпела.

— Здравейте, мис Моли — каза той тихо. — Помните ли ме?

Тя разпозна Стемплър на секундата. Годините не го бяха променили много. Сърцето на Моли Ерингтън препускаше в гърлото, в слепоочията, в китките й. Беше й трудно да диша през носа. Видя зад гърба на Стемплър отворения прозорец и развяващите се под напора на вятъра завеси. Погледна го с ужас, но изведнъж, също толкова внезапно, колкото се бе събудила — ужасът й отстъпи място на спокойствието. Въпроси се заблъскаха в главата й. Как е успял да стигне дотук? Какво прави?

— Слушай ме внимателно — каза той с равен глас, без никакъв намек за чувство. — Ще махна лейкопласта от устата ти, но ако извикаш, ако дори кажеш нещо на висок глас, ще резна тук — той допря с върха на скалпела гърлото й — и ще отрежа гласните ти струни. Това няма да те убие, освен, разбира се, ако не се задавиш в собствената си кръв. Във всеки случай, ще бъде изключително болезнено. Споразумяхме ли се?

Тя бавно кимна.

Той повдигна крайчеца на лепенката с нокътя си и после я дръпна рязко. Устните й пламнаха. Сълзи бликнаха в очите й, но тя не извика.

— Добре, много добре — каза той. — Винаги съм се възхищавал от самообладанието ти. Предполагам, че имаш въпроси към мен, нали?

Тя не отговори, а сведе поглед към тялото му. Седеше чисто гол в един стол край леглото. Беше възбуден.

— Какво става, езика ли си глътна? — изкикоти се той.

После прокара скалпела по нощницата й и я разряза чак до коленете й. Бавно разтвори двете части с острието и похотливо разгледа голото й тяло.

— Ето — каза той. — Сега сме квит.

Тя мълчеше.

— Няма ли поне да ми кажеш здравей?

Тя гледаше към тавана.

— Говори! — кресна той.

Тя бавно обърна поглед към него.

— Мартин беше прав.

— О, Мартин беше прав. Мартин беше прав — имитира я той подигравателно. — Мартин най-накрая разбра, това трябваше да кажеш. И то само защото аз му помогнах. Дадох му необходимата информация и той най-накрая разбра.

— Това каза и той.

— Умно момче. Е, докторе, нямам кой знае колко време. А преди да си тръгна, имаме доста работа. Трябва да съм там, когато дойде.

— Къде?

Той просто се усмихна, после отново вдигна скалпела и го огледа с нескрито удоволствие.