Спектакълът на злото

— Дявол да го вземе, какво става, Марти?

— Той е на свобода и никой не знае какво си е наумил.

— Какво ще кажем на пресата?

— Кажи им истината, Шок. Как реагира Еклинг?

— Още не знае. В момента е на конференция в Атланта.

— Е, имаме три трупа, от които единият е ченге, а другият — съдия. Двама са в болница, а убиецът е на свобода. По-добре успокой репортерите, преди Еклинг да научи за станалото от телевизията.

— Ще се видим в болницата.

— Да.

Вейл затвори.

Майер се промъкваше сред оживения трафик, здраво стиснал волана.

— Пусни сирената — викна Вейл.

— Няма сирена, сър.

— Харви, утре искам сирена на тази кола!

— Да, сър. Какво казаха за Абъл?

— И двамата се държат, каквото и да означава това, по дяволите!

След десет минути Майер зави пред входа и спря. Вейл изскочи от колата и се втурна нагоре по стълбите. Бутна вратата и влетя вътре пред изумения поглед на дежурната сестра.

— Казвам се Мартин Вейл. Имате ли информация за Джейн Венъбъл и Абъл Стенър?

— В операционната са — отвърна сестрата. — Не знам никакви подробности.

— Аз съм окръжният прокурор — настоя той. — Тези хора са от моя екип. Не можете ли да ми кажете какво става?

— Трябва да изчакате лекарите — каза тя извинително. — Наистина не знам нищо. Съжалявам.

След миг зад гърба му изникнаха Майер и Сен-Клер. Вейл нервно закрачи напред-назад, хвърляйки погледи към операционната. Сестрата, явно свикнала с непрестанните посещения на близки и роднини, се наведе и прошепна на Сен-Клер:

— Защо не отидете в стаята за посещения? Има кафе, телевизор… Ще ви викна веднага, щом…

— Благодаря ви. Не мисля, че ще успеем да го измъкнем оттук, преди да е научил нещо.

— Може да мине доста време.

— Познавам го много добре. Няма да се откаже. Как вървят нещата?

— Вкараха ги преди петнайсетина минути. Предполагам, че в момента ги оперират.

— Мерси.

Вейл погледна часовника над вратата на операционната. Бе единайсет и двайсет. Стемплър бе на свобода по-малко от дванайсет часа.

Аарон Стемплър се намираше на първия етаж на шестетажен паркинг, прикрепен към висок блок. Огледа портала. Бариерата към паркинга се задействаше от специална карта, която приличаше на кредитна. Беше изоставил колата на Стенър на няколко преки оттук. Наближаваше полунощ. Помисли си, че който и да дойде сега, вероятно няма да потърси колата си преди сутринта.

След десетина минути през бариерата премина едно беемве. Караше го мъж. Беше сам. Чудесно.

Когато колата мина покрай него и се насочи към втория етаж на паркинга, Стемплър изскочи от прикритието си и я огледа. Имаше късмет. Беемвето спря в един от тъмните ъгли на паркинга. Той хвърли окървавената кърпа в едно кошче, притича под лампите и се сниши зад една редица автомобили. После се насочи към спрялото беемве. Шофьорът излезе, обърна се и взе някаква чанта от задната седалка. Постави я на земята и заключи колата.

Стемплър беше зад него. Изчака мъжът да го задмине и безшумно, като животно, се хвърли, сграбчи го за врата и го изви назад. Чу се тихо пукане и тялото на мъжа се отпусна в ръцете на Стемплър. Той го подхвана под мишниците и го издърпа до колата.

В същия момент се чу как бариерата се вдигна и някаква кола мина през нея. Стемплър се огледа. Чантата, която бе извадил мъжът, все още стоеше насред пътя. Стемплър бързо отвори багажника, набута трупа вътре, изтича и взе чантата. В този миг другата кола се изкачи на етажа и се насочи към него. Той се метна на предната седалка и залегна. Фаровете минаха над него и продължиха нататък.

Стемплър се изправи и огледа таблото на колата. Не беше карал от десет години, като се изключеше колата на Стенър преди малко. Беемвето имаше всичко: компактдиск, компютър, климатик, телефон. Той отвори чантата. Първото, което видя, беше стетоскопът.

Беше убил лекар.

Разгледа съдържанието на чантата. Още две коли се изкачиха в паркинга и той залегна, когато фаровете им осветиха беемвето. Намери в чантата малко бинт и превърза раната на лицето си. Имаше и болкоуспокояващи, но реши да не ги използва, за да остане нащрек.

Излезе от колата, отвори багажника, пребърка трупа и намери портфейл. После се върна на предната седалка. Разгледа портфейла. Сто осемдесет и седем долара и няколко кредитни карти. Добре. Името на мъжа беше Стивън Рифкин. Личната му карта показваше, че е лекар в университетската болница. В графата „при смърт да се уведоми“ пишеше „майка му“.

„Наистина имам късмет — помисли си Стемплър. — Живее сам. Никой не го очаква. Ще го потърсят чак утре.“

Извади две карти от джоба си, разстла ги на седалката до себе си и набеляза крайната си цел. Проследи с пръст пътя към магистралата. Изведнъж се почувства в безопасност. Щом попаднеше на магистралата, щеше да се изгуби в трафика. Погледна часовника. 11:25. Натисна педала на газта и след малко вече беше извън паркинга.

Горе-долу по същото време Шок Джонсън влетя в спешното отделение с отчаяно изражение.

— Навън ни чакат два телевизионни екипа и един репортер от радиото — каза той. — Обсадили са апартаментите на Шоут и Хътчинсън. Няма да ни оставят на мира. Какво става тук?

— Нищо — отвърна Вейл.