Спектакълът на злото

— Хикс, сър. Обадих му се. Съдията го пуснал да си ходи. Всяка сутрин Хикс идва в седем часа и го взима. През деня пътуват с мерцедеса на съдията, вечер Хикс го оставя в гаража.

— Шоут не беше ли предупреден?

— Хикс казва, че се изсмял на Вейл.

— Мили Боже. Когато се върне от Атланта, Еклинг ще ме разкъса на парченца.

— Шефът в Атланта ли е?

— Да, на някаква конференция. Безплатни обеди и вечери, ядене и пиене на корем. — Той се озърна и посочи един мускулест млад полицай. — Как се казваш, синко?

— Джаковиц, сър.

— Прескочи тази ограда и се опитай да видиш нещо през вратата към терасата. Не искам да разбиваме нищо, преди да сме сигурни, че той е вътре.

— Да, сър.

— Вземи уоки-токито и внимавай.

Джаковиц прехвърли оградата с лекота.

Джонсън чакаше.

След малко радиостанцията изпращя.

— Вратата на терасата е отворена, сър — рапортува Джаковиц.

— Мамка му — изохка Джонсън. — Имаш ли фенерче?

— Да, сър.

— Хвърли един поглед вътре, но много предпазливо.

— Влизам.

Минута или две уоки-токито мълчеше, после се чу:

— Господи! Лейтенант, това е ужасно! Отварям предната врата.

Джонсън и сержантът отидоха при входа. След малко лампата в коридора светна и Джаковиц отвори вратата. Беше бледен и дишаше тежко.

— От дванайсет години съм в полицията, сър, но не съм виждал нищо подобно.

Джонсън влезе в антрето, огледа се и се насочи към хола. Шоут лежеше чисто гол в центъра на стаята. Ръцете му бяха скръстени отпред, сякаш бе приготвен за погребение. Тялото му бе насечено на стотици места, гениталиите му бяха отрязани. Навсякъде имаше кръв. Джонсън безмълвно гледа сцената минута-две.

Най-сетне каза:

— По дяволите, къде е главата му?

— И аз това се питам — дрезгаво отвърна Джаковиц.

Вълпс притискаше кърпата към бузата си, за да спре кървенето. В скута му лежеше карта на града, на която бе отбелязан пътят му от приюта до къщата на Венъбъл и обратно до апартамента на Хидра. Наблюдаваше километража. Налагаше се да кара малко по-бързо, защото предполагаше, че Венъбъл се е обадила в полицията и ситуацията е станала неудържима.

Какъв тъп късмет! Първо, да я доведе Стенър вместо Вейл. А после тази кучка да оплеска всичко. За втори път се опитваше да го убие. Първият бе в съда, когато се опита да го прати на електрическия стол, а вторият — преди малко.

Окей, значи бе хванал Стенър вместо Вейл. Не беше кой знае колко лошо. А и бе ударил онази кучка както й се полагаше. Вероятно й бе размазал лицето. Все пак не бе загубил вечерта си. Докато мислите му прелитаха към току-що отминалите събития, болката в челюстта отслабна.

Когато приближи апартамента на Хидра, предпазливостта му се събуди. Мина покрай сградата. Улицата изглеждаше чиста. Паркира от другата страна. За съжаление, Хидра нямаше телефон, иначе можеше да й звънне, да й каже да се разделят и да го изчака, докато намери къде да скрие колата. По-късно можеше да се върне и да я измъкне на безопасно място.

Щом спря, видя полицейската кола. Беше на следващата пряка и бавно се приближаваше към блока, на няколкостотин метра от него. После от нея слязоха две ченгета, огледаха блока, в който живееше Хидра, и влязоха във входа.

Бяха я разкрили. Но как, по дяволите? Реши, че трябва да изостави Хидра. Но пък тя знаеше плана. Не мислеше, че ще проговори, макар да бе толкова напрегната, че не беше сигурен дали ще издържи. Той запали двигателя, но в същия миг видя двамата полицаи да излизат от входа и да се връщат към колата си.

Отпусна се в седалката. Може би просто извършваха обичайната си проверка. Може би ставаше въпрос за съвпадение и сега те щяха да си тръгнат. Реши да изчака няколко минути.

Майер караше към южната част на града. Минаха покрай Гарфийлд Парк. Вейл се бе отпуснал на задната седалка и въртеше между пръстите си незапалена цигара. Сен-Клер се обърна и го погледна.

— И така, какво става с Вълпс? — попита той. — Можем ли вече да го хванем?

— Защото е говорил с някакъв компютър? Никога. Трябва да намерим жената, после ще решим. Все още не сме сигурни дали убиецът е тя.

— Няма къде да ни избяга — обади се Майер. — Седи си в стаята и пее в дует с Джими Дюранте.

— Добре — съгласи се Сен-Клер.

— Нещо не си съгласен — каза Вейл.

— Не, не, просто разсъждавам на глас.

— Да не би пак да имаш предчувствие?

— Нещо такова.

— И по-точно? — поинтересува се Майер.

— Просто ей така. Още не съм съвсем сигурен.

— Предчувствията ти ме нервират, Харви — каза Вейл.

— Защо?

— Защото в повечето случаи се оказват предвестници на ада.

— Не съм виновен. Така се случва.

— Нямам нищо против, просто казвам, че ме нервират.

Полицейската кола бе паркирана на стотина метра от сградата, в която живееше Руди Хайнс. На шофьорското място седеше старо, опитно ченге на име Джон Боън. Партньорът му, Ричард Лушати, беше новобранец. Работеше в полицията от два месеца.

— Лейтенант Джонсън каза, че трябва да ви изчакаме тук, мистър Вейл. Разходихме се дотам и огледахме наоколо.

— И?

— Колата й е паркирана отзад. Радиаторът е топъл. А на предната седалка има доста кръв.

— Аха — изпъшка Сен-Клер.

— Значи мислите, че е вътре? — попита Вейл.

— Да, сър, сигурно е вътре.