Спектакълът на злото

„Принцът, пред когото се прекланят, съдията, който мери ни греха, големият и малкият, богатият, ратаят, са равни, щом повика ги Смъртта.

Поздрави от Дейзиленд, ваша светлост.“

Вейл веднага разпозна гласа. Беше Вълпс.

— Мис Хътчин… — започна Сен-Клер, но не успя да завърши.

Жената се хвърли напред. Ножът й бе насочен към Вейл, острието блесна в слабата светлина.

Сен-Клер застана на пътя й и насочи пистолета си към нея.

— Стой! — викна той.

Тя обаче не спря.

Младият полицай се паникьоса, стреля и я уцели в гърдите.

Тя извика. Ножът се изплъзна от ръката й, тялото й отхвръкна и падна назад.

— Благодаря ви — прошепна тя със сетни сили. — Благодаря ви…

Новобранецът изгуби самообладание. Погледна я с ужас.

— О, Боже! О, мили Боже! Защо не спря, когато ти казаха?! — викна той.

— Млъквай, Рич. Обади се да дойде линейка.

— Тя ни се нахвърли с ножа — каза младежът. — Не исках да…

Той побледня, постави ръка на устата си и се затича към банята.

— Бачкам от осемнайсет години и никога не съм стрелял — обади се Бонън. — А той е на улицата от три месеца и вече застреля жена. — Старото ченге поклати глава. — Ще повикам линейката.

— Опитай с това — каза Вейл и му подаде преносимия телефон.

Полицаят набра 911.

Сен-Клер клекна край тялото на Хидра.

— Рене Хътчинсън?

— Аз съм Хидра — прошепна тя.

— Кой ти даде това име?

— Лисицата. Лисицата знае всичко. Но аз го научих на това, което знае.

Предчувствието на Сен-Клер внезапно се превърна в реалност. Спомни си някои от бележките по делото Стемплър. Бележки, които бе направил Томи Гудмън преди десет години.

— Как се срещнахте? — попита той.

— Винаги съм го познавала.

— Вие сте Ребека, нали?

— Аз съм… Хидра.

— Преди това бяхте Ребека, нали?

— Научих го на… всичко — прошепна тя.

— Мили Боже, вие сте учителката му, нали?

Тя не отговори.

— Когато срещнахте за пръв път, Ребека?

За миг спомените й се върнаха към малкото момче, което седеше в ъгъла на хола й. Обожаваше книгите, които му даваше, и препрочиташе пасажите, които му бе маркирала. После си спомни за мига, в който бяха заедно, избягали от жестокия свят навън. Правиха любов пред огъня. Внезапно спомените се покриха с бяла пелена.

Очите й угаснаха. Животът я напусна. Сен-Клер се опита да напипа пулса на врата й, но не усети нищо.

— Това е учителката на Стемплър, Марти — каза той. — Спомням си записките на Гудмън след завръщането му от Кентъки. Това е последното, което е записал. „Аз го научих на всичко“. Била е също толкова луда, колкото и той.

— Той не е луд, Харви. Става въпрос за хладнокръвен убиец. Обади се на Морис. Кажи му да оставят апаратурата и да отидат в приюта. Искам да хванат това копеле.

— Както кажеш.

Младият полицай се появи на вратата на банята, изтривайки устата си с някаква кърпа.

— Мистър Вейл, тук има нещо за майор Стенър.

Вейл влезе в банята. На етажерката бе поставена кутия, адресирана до Стенър. Под името бе надраскано:

„Страх какво е — глас неверен, вещаещ кобно участ зла в ума на всеки лековерен преди фаталната стрела.“

Вейл отвори кутията и се втренчи в изцъклените очи на Хари Шоут.

36.

Морис и Соломон заудряха по вратата на приюта. След малко един дългокос младеж отвори, взря се изненадано в тях и попита:

— Какво става?

Морис му показа картата си.

— Полиция.

— Полиция! — панически повтори младежът.

— Искаме да проверим новия — каза Морис.

Двамата със Соломон поеха по стълбите и спряха пред вратата на Вълпс. Отвътре се чуваше веселият му смях.

— Отваряй! Полиция! — викна Морис.

После натисна дръжката. Вратата не беше заключена. Влетяха в стаята. Филмът вече свършваше. Морис видя касетофончето и замръзна.

— Зарадвай поне един човек… — пееше Джими Дюранте.

Соломон огледа празната стая и изръмжа:

— Мамка му, измамил ни е!

Телефонът иззвъня, тъкмо когато Вейл излизаше от апартамента на Рене Хътчинсън. Морис му съобщи новините.

— Обади се в централното управление и им разкажи какво става — нареди Вейл. — Аз ще съм в офиса.

Въпросът сега беше: къде е Стемплър?

След малко звънна Шок Джонсън с поредната порция лоши новини.

— Къде си? — попита той.

— В колата, на път за офиса — отвърна Вейл.

— Тръгвай към болницата. Стемплър е попаднал на Абъл и Джейн Венъбъл. Живи са, но в критично състояние. Убил е човека от охраната.

— По дяволите! — извика Вейл. — По дяволите! Какво се е случило?

— Убил е нашия човек и се е нахвърлил върху Джейн и Абъл, когато са влезли в къщата. Тя стреляла по него и той изчезнал с колата на Абъл. Това е всичко, което научихме от нея, преди да изпадне в безсъзнание. Съседите чули изстрелите и се обадили в полицията. Разпратих снимката му по участъците, но това, с което разполагаме, е отпреди десет години.

— Накарай художника да му прибави петнайсетина кила и десет години и ще получиш точния образ. Дай го на медиите. Обади се в управленията в съседните щати. Ако избяга от Чикаго, няма да можем да го хванем никога.

— Окей. Чух какво се е случило с онази жена. Намерихме Шоут в апартамента му. Явно Стемплър е причаквал Абъл и Венъбъл, а в същото време тя е нападнала съдията.

— Стемплър е успял да измами моите хора каза Вейл. — Изплъзнал се е от приюта.