Спектакълът на злото

— Обадих се на Еклинг — каза Джонсън. — Пощуря. Връща се с първия полет. Каза да задържим пресата.

— Как, по дяволите, да задържим пресата? Те са ни нужни. Искам чрез тях да подплашим Стемплър.

— Намерихме колата на Стемплър в една уличка край Уобаш.

— Сигурно е взел друга — каза Вейл. — Твърде е умен, за да остане тук.

— Говорих с щатската полиция. Предупредили са Уисконсин, Айова, Индиана, Охайо и Мисури. Кал Мърфи се грижи за снимката. Ще я вкара в компютъра след не повече от час.

Един млад лекар с разрошена коса излезе от операционната. Опря се на стената, свали маската си и извади цигара. Вейл се приближи към него и му предложи огън.

— Благодаря — каза докторът.

После издуха дима към тавана и въздъхна. Уморените му очи фиксираха Вейл.

— Вие сте окръжният прокурор, нали? — попита той.

— Да. Мартин Вейл. Това е лейтенант Джонсън от чикагската полиция.

— Заради Венъбъл и Стенър ли сте тук?

Вейл кимна.

— Какво става с тях?

— Стенър още е на операционната маса. Нямаме представа какво ще стане с него. Има сериозна рана в гърдите. Нищо не се знае.

— Ще се оправи ли?

— На ръба е. Въпрос на късмет.

— А Джейн?

— Ще живее. Обаче има много опасна рана от дясната страна на лицето. Челюстта й е счупена. Една от костите е пробила окото й. Може и да го загуби. Какво й се е случило?

— Този, който е нападнал Стенър, я е ударил с нещо — отвърна Джонсън. — Не сме сигурни, но вероятно е била настолна лампа.

— За Бога, какво става с хората в наши дни? — каза лекарят сякаш на себе си. — Трябва да изляза отвън, тук не е разрешено да се пуши.

— Мога ли да я видя?

— Изчакайте да се възстанови. Предполагам, че след около час сестрите няма да имат нищо против.

— Благодаря.

— Няма нищо.

Ева Вилонски, старшата сестра, се спусна по коридора. Лицето й беше напрегнато.

— Мистър Вейл, вие май не излизате оттук — отбеляза тя.

— Нямам избор — отвърна той.

— Това има ли нещо общо с предишната ви визита? — попита тя.

— Да, за съжаление. Страхувам се, че ще трябва да прекараме тук известно време.

— Това, което ни притеснява, е пресата — каза тя.

Вейл погледна Шок Джонсън.

— Май е време да направя официално изявление — каза той, после се обърна към мисис Вилонски. — Бихте ли ми казали къде мога да събера пресата, без да притесняваме околните?

— Имаме зала за пресконференции на първия етаж — отвърна тя. — На ваше разположение е.

На десетина километра оттам Стемплър вече наближаваше магистралата. Часът беше 11:35. Самодоволна усмивка изгря на лицето му и той насочи колата на изток.

37.

Всичко вървеше добре. Не вдигаше скоростта над 70, както го беше учила Ребека. Шофирането е като плуването, казваше тя. Няма как да го забравиш, не се притеснявай.

— Да се притеснява? Никога не се беше притеснявал. Притеснението можеше да го разруши. Спомни си един цитат от Емерсън. „Напразни страхове изпитваш — от злото, дето няма да дочакаш.“ Притеснението изсмукваше силите му, а страхът изпиваше енергията му. Събрани заедно, те се превръщаха в разрушителна сила, във влудяващо изживяване, което той не можеше да си позволи.

Мислите му се върнаха към Дейзиленд, към Максимума и Удуърд, който го беше покровителствал и непрекъснато му бе повтарял колко „добре“ върви всичко. Кретени. Отнасяха се с него като с дете. Ръцете му стиснаха кормилото, кокалчетата му побеляха. Какво ли не би дал да види лицата им сега.

Идваше време за новини и той включи радиото.