Спектакълът на злото

— Добре, влизаме и трябва да внимаваме. Имайте предвид, че тази дама е опасна и може би въоръжена.

— Разбрано.

Майер спря колата пред полицейската и слязоха. Петимата мъже прекосиха тихата пуста улица и влязоха в сградата.

— Това е нейният апартамент — каза Боън и посочи ъгловата врата на втория етаж.

— Има ли заден изход? — поинтересува се Сен-Клер.

— Да.

— Добре, вие двамата отидете отзад, а ние ще се оправим тук. Кой знае, може да реши да побегне.

— Добре.

Двамата полицаи се изнизаха в мрака, а Вейл, Сен-Клер и Майер тихо се промъкнаха пред вратата.

Вълпс забеляза втората кола, но от мястото си не можеше да види какво точно става. После от колата излязоха трима мъже и полицаите тръгнаха след тях. Групичката пресече улицата към сградата, в която живееше Хидра. Когато минаха под една от уличните лампи, той разпозна лицето на Вейл.

Пулсът му се ускори. Болката в челюстта се усили, но той я игнорира. Беше изпълнен с омраза. Вейл беше само на стотина метра от него и той не можеше да направи нищо.

„Дяволите да те вземат, Вейл! Не очаквах да разбереш всичко толкова бързо.“

Е, може би полицията още не бе разбрала за нападението над Стенър и Венъбъл. Стенър със сигурност бе мъртъв, а Венъбъл може би също бе предала богу дух. Така че колата му още не се издирваше.

Може би бе отмъстил на тази кучка повече, отколкото бе възнамерявал. Тази мисъл го развесели. Но сетне се сети, че трябва да се отърве от колата.

Беше твърде късно да помогне на Хидра. Надяваше се, че тя няма да издаде останалата част от плана… Жалко, отначало всичко бе планирано толкова добре и досега бе преминало без грешка. Но Венъбъл го бе прецакала, а сега и Вейл се появи кой знае откъде.

Трябваше да избяга оттук, да вземе друга кола и да зареже тази на Стенър. Разгледа картата и откри група блокове, които изглеждаха подходящи. Чудесно. Трябваше да намери паркинга и да си избере нова кола.

„Сбогом, Хидра. Съжалявам, че не се получи.“

Той подкара колата и се насочи към Норт Ривър.

— Аз ще вляза пръв — каза Сен-Клер и изплю тютюна, който дъвчеше.

— Защо точно ти? — възрази Майер.

— Защото имам пистолет — отвърна Сен-Клер и измъкна магнума изпод сакото си.

Двамата униформени полицаи изникнаха в другия край на коридора.

— Чисто е — каза Боън. — Колата й все още е отзад.

После тръгна към апартамента, следван от колегата си, Сен-Клер, Майер и Вейл. Почука на вратата.

— Мис Хайнс? — викна той.

Руди Хайнс беше в банята. Водата се стичаше по обагрените й с кръв ръце. Когато чу шума пред вратата, наметна халата си и влезе в хола.

Помещението беше мебелирано скромно. Имаше диван, два стола, малка кръгла масичка. Единствената светлина идваше от 60-ватовата крушка край вратата.

— Ти ли си? — викна тя.

От другата страна се чу приглушеният отговор:

— Мис Хайнс, ние сме от полицията. Искаме да поговорим с вас. Става въпрос за колата ви.

Тя се върна в банята и след миг излезе оттам с голям нож с леко извито острие. Стисна го здраво и застана в най-тъмния ъгъл на стаята.

— Мадам — каза високо Сен-Клер, — не искаме да разбиваме вратата ви. Отворете. Ще ви отнемем не повече от минута.

— Махайте се.

Сен-Клер погледна Вейл и вдигна рамене. После се обърна към Боън.

— Давай.

Двете ченгета измъкнаха револверите си. Боън отстъпи назад и ритна вратата на няколко сантиметра от дръжката. Вратата поддаде и се отвори. В другия край на коридора изникна любопитно лице.

— Изчезвай — нареди Сен-Клер.

Лицето се скри.

Двамата полицаи се хвърлиха напред. Боън беше пръв, Лушати го прикриваше. Сен-Клер се движеше плътно зад тях. Именно той я видя пръв.

— Аз ще говоря — тихо каза той на другите, после се обърна към нея: — Защо ни накарахте да направим това?

— Какво искате? — викна тя.

После видя Вейл и очите й блеснаха.

— Знам кой сте — изсъска тя.

— Мис Хайнс, аз съм Мартин Вейл, окръжен проку…

— Знам кой сте? Защо не сте там?

— Къде?

— Какво искате?

— Мадам, използвате ли името Рене Хътчинсън? — намеси се Сен-Клер.

Тя се дръпна назад в тъмното. Очите й се стрелкаха от единия към другия. Вейл видя окървавената й ръка.

— „Отмъщението те осветява със свещена светлина.“ Софокъл — прошепна тя.

— Мис Хайнс, използвате ли името…

— Аз съм Хидра — каза тя. После вдигна ножа.

— Познавате ли Аарон Стемплър?

— Няма такъв човек.

— Познавате ли Реймънд Вълпс?

— „Отмъщението е по-сладко от меда.“ Омир.

— Познавате ли Лисицата? — попита Сен-Клер.

— „Наказанието е правосъдие за неверните.“

— Чуйте, мадам…

Тя погледна към Вейл, очите й блестяха в тъмното.

— Какво правите тук?

— Къде трябва да бъда? — попита Вейл.

— С нея.

— С кого?

„Да умрем е дълг, който всички плащаме.“ Двамата полицаи се спогледаха въпросително. Майер огледа стаята. Видя малък касетофон на масичката край вратата. Беше покрит с кръв.

— Вижте, мадам, знаем, че сте Рене Хътчинсън. Няма ли да ни кажете къде е Лисицата? — Той пристъпи към нея. — Трябва да говорим с вас и Лисицата.

— Аз го научих на всичко — прошепна тя.

— На какво? — попита Сен-Клер.

— На всичко.

Майер се доближи до масичката и натисна бутона на касетофончето.

— Спрете! — извика тя.

„Тишина! Тишина в залата!“ Последва звук като от чукче.