Спектакълът на злото

— Знаеш ли какво харесвам в ножовете, докторе? Харесвам усещането им. Харесвам силата им. Хората имат вкоренен страх от ножовете. И именно затова те са толкова полезни. Всичко, което трябва да направиш… — той разряза въздуха, — … е това. Хоп, и всичко свършва. Загуба на кръв. Мигновена смърт. Мигновена! И дробовете изпускат въздуха. Звукът е толкова, как да кажа, естествен. Фууу. След десетина, максимум двайсет секунди, всичко е свършило. А това тук? Това е шедьовър. Скалпел. Най-доброто острие. Толкова е красиво.

— Добре, че поне първо си ги убивал, преди да…

— О, тя може да говори. Преди да какво? Преди да ги пречистя? Преди да ги облея с кръв?

— Значи това си правил. Пречиствал си ги — каза тя с нескрит сарказъм.

— Предизвикваш ме, така ли?

— Да те предизвиквам? — уморено отвърна тя. — Знам, че така или иначе ще ме убиеш.

— Кой знае, може и да те изненадам.

— С нищо не можеш да ме изненадаш — каза тя.

Той се изправи, хвана с ръка члена си и започна да я движи напред-назад. Устните му бяха изкривени в ужасна усмивка.

— Винаги си го искала, нали? А? Искаше да те хвърля на пода на онази килия и да те скъсам от чукане.

— Ти си побъркан.

Усмивката изчезна. Очите му помътняха.

— Ребека беше права. Беше права за всичко. За брат ми и за Мери. Отърви се от тях, казваше ми тя. Отърви се от омразата. Тя беше там, когато ги убих. А после, докато мъртвите им студени тела още бяха на задната седалка, ние се чукахме отпред, точно пред тях. Сега сте квит, каза ми тя. Сега вече можеш да ги забравиш. Така, както забравих Шекълс и Рашмън, Томи и Били. Така, както най-сетне успях да забравя Линда и онзи гаден малък страхливец Алекс Линкълн. Тя ми каза, че и вие също сте луди, луди, колкото останалите. Знаеш за какво става въпрос, нали? Да си по-умен от тях, но да си принуден да слушаш идиотщините им, правотата им. Толкова са горди от шибаните си заключения. Но са толкова далеч от истината. Вие също. И това е най-хубавото от всичко. Сега всички ще разберат, целият свят ще разбере.

— Сгреших — обади се Моли. — Ти не си побъркан, ти си демоничен.

— Демоничен — ухили се той, повдигайки вежди. — Демоничен.

Той повтори думата, сякаш опитвайки вкуса й.

— Харесва ми. Това медицински термин ли е?

— Искаш да убиеш единствените двама души в света, които спасиха живота ти.

— Спасиха ме? Наричаш десетте години в лудницата живот?

— Електрическия стол ли предпочиташ?

— Предпочитам свободата. Вейл си играеше игрички с мен.

— Той направи най-доброто, което…

— Той ме прееба, за да запази името на онзи жалък педераст Рашмън. Касетата беше у него. Никоя от жените в журито нямаше да ме признае за виновен, ако я видеха. А после можеше да търси друг изход. Имало е друг човек в стаята. Или пък за момент съм загубил ума си. Или пък съм бил повлиян от внезапен импулс. Но не, той трябваше да се направи на умник, да запази доброто име на Рашмън и да си играе с прокурора. А ти му помагаше.

— Ти сам се прецака. Именно ти създаде всички условия за тази защита, за раздвояването на личността…

— Нямах представа, че вие двамата ще го използвате, за да ме предадете. Когато онзи ден той дойде в Дейзиленд, знаех, че ще направи всичко възможно, за да ме довърши. По дяволите, щеше да изглежда пълен глупак, ако беше опитал да ме спре. Твърде умен е, за да го направи. Двамата с Хидра имахме идеален план. Тя сгащи Шоут, а аз трябваше да се оправя с Венъбъл. Щях да си бъда обратно в стаята и да имам необоримо алиби. Можех само да се присмея на Вейл. Щях да съм очистил всичките — Венъбъл, Шоут, Стенър, теб, освен него самия. И щях да го оставя да живее в този ад. Но тогава онази кучка Венъбъл ме прецака. Виж лицето ми! Тя го направи!

Моли мълчеше и с отвращение гледаше как той я възсяда.

— Можеше да пледира за моментна загуба на разума и щях да си изляза съвсем свободен.

— Това са глупости. Знаеш, че не можеше…

— Не ми говори така!

— Съжалявам.

— Въобще не съжаляваш. Опитваш се да ми покажеш, че си по-умна и че знаеш всичко.

Тя млъкна и отново впери поглед в тавана.

— Вейл се мислеше за толкова хитър, когато играеше онези игрички в съдебната зала и се опитваше да се прави на умен пред Шоут. За Бога, дори аз щях да се справя по-добре.

Никакъв отговор.

— Десет години! Лекарства, шокова терапия, самовлюбени доктори, кретени, кретени, кретени. Всички бяха шибани кретени!

Той се пресегна към нощното шкафче и остави скалпела. Взе спринцовката и се втренчи във връхчето на иглата. После я вкара в ампулата с морфина и я напълни.

— Е, сега мистър Вейл вече разбира какво е да мразиш толкова, че да убиваш. А ще става и още по-лошо. — Той доближи спринцовката до лицето й. — Сто кубика, докторе. Вечен сън. Така правят с бездомните кучета. Ще ти го дам на малки порцийки, за да не страдаш много. Едно кубиче тук, едно кубиче там… — затананика си той.

Моли Ерингтън разбра, че той напълно е загубил ума си. Нищо не можеше да го отклони от това, което бе решил. Тя затвори очи и спокойно зачака неизбежното. Почти не усети кога иглата се забоде в едната й ръка.

38.