Спектакълът на злото

— Помощ! — изпищя съдията. Обърна се и се затича към масичката до вратата, издърпа чекмеджето, бръкна и усети между пръстите си студения метал на своя 32 калибров пистолет. Но преди да успее да го извади, усети как една ръка сграбчи косата му и дръпна главата му назад.

Когато ножът преряза гърлото му, Шоут почувства просто едно парещо докосване. Но когато отвори уста, за да извика, от раната под брадичката му изсвистя въздух. Топла солена течност изпълни устата му.

И когато се появи ужасната болка, Шоут вече не можеше да я усети.

34.

Откриха номера съвсем лесно. Морис бе прикрепил към монитора дигитален четец, който бе разшифровал набирането. Стенър звънна в управлението и получи останалата информация.

— Градската болница — каза той. — Последните три цифри са вътрешен номер за съответния офис. 478 показва, че се е обаждал в счетоводството.

— Защо, по дяволите, му е притрябвало да звъни в счетоводството на градската болница? — изненада се Вейл.

— И защо не е успял да се свърже? — допълни Сен-Клер.

Майер, компютърният експерт, седеше в ъгъла и слушаше разговора. Обърна се към компютъра си и задейства програмата за модем, после извика менюто. Набра номера — 555–7478, и когато получи сигнала, се втренчи очаквателно в монитора. Екранът се изчисти и след миг на него светна „CONNECT“, придружено от ново меню.

— Ето отговора — каза той. — Обаждал се е на модем. Вълпс е говорил с компютър.

— С какво?! — възкликна Парвър.

— Как ли пък не — обади се Сен-Клер. — И откъде смяташ, че е взел компютър?

— Нямам представа, но е направил точно това. Сега си обяснявам и бръмченето по линията — каза Майер. — Ако е имал на разположение минута и половина и е компютърен спец, е знаел какво точно трябва да направи.

— Може би трябва да го хванем и да го разпитаме? — предложи Флеърти.

— На какво основание? — възрази Вейл. — Той е свободен човек, разбираемо е да притежава компютър. Това му е работата. От друга страна, ако докажем, че го използва, за да задейства убиеца, ни е вързан в кърпа.

Той набра номера на Морис.

— Да, сър?

— Обажда се Мартин, Боби. Какво прави Вълпс в момента?

— Гледа видео. „Безсъници в Сиатъл“.

— Сигурни ли сте, че е там?

— Чуваме го как се смее. Преди малко дори си тананикаше заедно с Джими Дюранте.

— Задната врата наблюдава ли се?

— Разбира се.

— Отваряйте си очите на четири, Боби. Ако този тип направи нещо необичайно или например се обади по телефона, искам да разбера това веднага.

— Разбрано, сър.

Вейл затвори.

— В стаята си е и гледа видео. Чуват го как се смее.

Той закрачи напред-назад из офиса.

— Добре, ето какво ще направим — каза той след малко. — Бен и Харви, идвате с мен. Ще проверим счетоводството в болницата. Шана и Дермът, оставате тук край телефоните. Обадете се на Наоми, за да сме сигурни, че е в безопасност. Ако нещо се случи или ви се обади Морис, звъннете ми на преносимия телефон. Абъл, искам да заведеш Джейн у тях и да останеш с нея — имам предвид в къщата с нея, докато не се върна. Никой друг не може да я опази по-добре от теб. Искам също охраната пред къщата да оглежда периодично целия периметър. Някакви въпроси? Добре. Да тръгваме.

Спешното отделение в градската болница приличаше на бойно поле. Пред входа бяха паркирани три линейки, червената лампа на едната още се въртеше. С влизането си Вейл, Майер и Сен-Клер попаднаха сред шум и невероятно оживление. Един санитар буташе пред себе си носилка на колела, върху която лежеше млада жена. На лицето й бе поставена кислородна маска, а към ръцете й бяха прикачени системи. Очите й бяха притворени, главата й се люшкаше от движението на носилката. Край нея крачеше млад лекар, който на висок глас даваше нареждания на една от сестрите, придържаща отворената врата към операционната.

— Имаме счупване на глезена, вероятни наранявания по главата. Трябва да я прегледаме на рентгена, преди да влезем в операционната.

— Готови сме — извика сестрата в отговор.

От приемната излезе друг лекар, престилката му беше покрита с кръв.

— Извинете — повика го Вейл, но докторът му махна да изчака и влезе в операционната.

Вейл погледна през вратата на приемната и видя един санитар да покрива с чаршаф тялото на неподвижен, облян в кръв мъж. На два-три метра встрани неколцина лекари и сестри трескаво подготвяха следващия пациент за операционната. Една от сестрите бързо излезе от приемната, стиснала в ръка някаква папка.

— Извинете — пресрещна я Вейл, — опитваме се да открием старшата сестра.

— По коридора, асансьора до първия етаж, третата врата вляво, мисис Вилонски — изстреля сестрата, без да го погледне или да забави крачка.

— Благодаря — викна след нея Вейл.

Намериха дежурната стая и една от сестрите повика Ева Вилонски по телефона. После излезе, като преди това ги предупреди да не мърдат никъде, защото в цялата тази бъркотия старшата може и да не ги намери.

Вратите на асансьора се отвориха и една ниска, пълна жена се насочи към тях. Суровото й лице бе с изражението на булдог.

— Господа, аз съм Ева Вилонски, старшата сестра. Нямам много време, чакат ме в спешното отделение.