Спектакълът на злото

— Здрасти. Исках да си взема една кока-кола.

— Няма проблем. Е, аз привърших тук. Нали ще заключиш вратата след мен?

— Разбира се. Лека нощ.

— Тук ще ти хареса, Реймънд. Сигурен съм — каза Шмид.

Вълпс се усмихна и кимна.

— Вече ми харесва — отвърна той.

В девет и петнайсет Морис видя Шмид да излиза от приюта. Пет минути по-късно осветлението на първия етаж изгасна. А след още пет минути Вълпс отвори един от прозорците на кухнята, покачи се на перваза и безшумно скочи в храстите зад къщата.

Стенър никога не беше виждал Вейл толкова неспокоен. Беше проверил всички от Дивата банда, за да е сигурен, че са в безопасност. Идеята Наоми да отиде на годишната среща на секретарките не му се стори добра, но се съгласи, когато разбра, че ще е в сигурни ръце. После настоя Парвър, Флеърти и Майер, които живееха сами, да прекарат нощта заедно.

— Хайде, ще те откарам до вас — предложи Стенър. — В момента Вълпс гледа видео.

— Имам предчувствие — каза Вейл. — Като тези, дето ги има Харви. Ти наричаш това инстинкт.

— Честно казано, и аз имам предчувствие — обади се Сен-Клер. — Още от момента, когато дойдохме в офиса.

— Какво предчувствие, Харви? — попита Флеърти.

— Колко пъти трябва да ти казвам, Дермът, че ако знаех, това нямаше да е предчувствие, а реалност — раздразнено отвърна Сен-Клер.

— Последния път, когато имаше предчувствие, разкри случая с Линда Балфур — отбеляза Стенър.

— А последния път, когато твоят инстинкт проработи, открихме трупа на Попи Палмър — върна му го Сен-Клер.

— Съгласна съм с Абъл — обади се Джейн. — Най-добре е да си тръгваме. — После се обърна към Вейл. — Но преди това искам да поговорим за минутка насаме.

Изненадан от сериозността й, Вейл я въведе в кабинета си и затвори вратата.

— Какво има?

— Трябва да ти кажа нещо — започна тя. — И то не е свързано с Аарон Стемплър.

— Ами, казвай тогава.

— Бях в апартамента на Делъни. Просто исках да хвърля един поглед на местопрестъплението. Тогава открих нещо. В гардероба в спалнята има тайно отделение.

— Какво отделение?

— Дълбоко е около две стъпки и широко около пет. Делъни е криел там играчките си.

— Играчки?

— Камшици, белезници, кожени колани…

— Какво?

— Плюс един трийсет и осемкалибров „Смит Енд Уесън“. На пода. Очевидно някой просто го е хвърлил вътре. Не съм пипала нищо.

— Оръжието е там?

Венъбъл кимна.

— Предполагам, че наистина става дума за оръжието на убийството.

— Как го откри?

— Вероятно само жена би го забелязала. Знаеш, че жените са много чувствителни на тема интериор. Седях на леглото, гледах към гардероба и в един момент осъзнах, че нещо не е наред. В единия край имаше много повече пространство, отколкото в другия. Доближих се и го огледах внимателно, но първоначално не успях да си го обясня. После пак го огледах, още по-внимателно, и ми светна. За да отвориш отделението, трябва да измъкнеш една от пръчките и да натиснеш едно скрито бутонче.

— Мис Венъбъл, вие ме възхищавате! Искаш ли да работиш за мен?

— Вече си имам работа — защитавам Едит Стодард.

— Ако се готвиш да ми предложиш някаква сделка, по-добре да извикам и Шана. Все пак делото е нейно.

— Няма да правим никакви сделки, Марти. Отиваме на процес.

— Джейни, вероятно си открила оръжието на убийството. Това беше всичко, което ни трябваше!

— Била е негова жертва цели десет години, Мартин. Изнудвал я е и тя се е съгласявала, за да запази работата си. После я е изхвърлил заради младата блондинка и е разбил живота й. Ако разработя темата, мога дори да спечеля.

— На какво основание?

— Напрегни паметта си. Делото Макнафън. Струва ми се, можем да докажем, че Стодард е действала, без да осъзнава истинския характер на извършеното. Да не забравяме и идеята за „непреодолим импулс“. Била е в състояние на такъв стрес, че не е могла да контролира действията си. Или какво ще кажеш за моментна загуба на разсъдъка? Унижавал я е и я е измъчвал толкова дълго и накрая я е изхвърлил като непотребна вещ.

— Запази пледоарията си за съдебните заседатели — каза той. Запали две цигари и й подаде едната. — Забравяш, че става въпрос за планирано убийство. Пък и нали Стодард е готова на всичко, за да избегне процеса?

— Но аз не.

— Все пак тя е клиентът.

— А аз съм служител на съда, задължен да предостави на своя клиент най-добрата възможна защита. Точно това смятам да направя. Ако настояваш, съм готова да се споразумеем, че е било нещастен случай.

Вейл се засмя.

— Трябва да съм луд. Или е невинна, или е виновна за нещо.

— Е, в такъв случай всичко ще се реши между Парвър и мен — каза тя. — Освен ако по някое време не решиш да се намесиш.

— Никога не се намесвам в делата на прокурорите си — отвърна той. — Ще пратя Сен-Клер и Парвър да разгледат това тайно отделение. После двете може да си поприказвате.

— Какво мислиш, че ще направи тя?

— Ще се бори докрай.

— Добре си я научил, а?

— Нямаше нужда, такава си е по рождение. Е, благодаря, че ми разказа всичко това.

— Ти нямаше ли да го направиш?

— Разбира се, че щях. Но сигурно не ти е било леко, като си имала предвид разкриващите се перспективи.

— Не преставаш да ме удивляваш, Мартин — каза тя.