Спектакълът на злото

— А ти какво очакваше? Да те замеря с пепелника?

— Познавам неколцина, които биха го направили при подобни новини.

— Виж, Джейни, и двамата правим това, което трябва. По дяволите, нали аз самият донякъде те забърках в това.

Тя изви вежди.

— Донякъде?

Засмяха се.

Сен-Клер почука на вратата и Вейл му помаха да влезе.

— Току-що разбрах какво ми е било предчувствието — каза Сен-Клер. — Сетих се за нещо, което ми каза за телефонните обаждания на Вълпс.

— А по-точно?

— Че е навъртял някакъв номер, но връзката се разпаднала.

— Така ми каза Морис.

— Добре де, ако връзката се е разпаднала, защо Вълпс не е опитал да се свърже повторно?

Вейл погледна първо него, после Венъбъл.

— Прав е — каза тя. — Съвсем спокойно е можел да завърти отново. Ако аз се опитам да се свържа с някого и не успея от първия път…

— Или ще се обадиш в централата, или ще навъртиш номера отново, нали? — довърши вместо нея Сен-Клер.

Хикс влезе пръв. Светна лампите, прекоси малкия коридор до хола и постави куфарчето на Шоут върху бюрото му. След смъртта на жена си Шоут бе предпочел да се отърве от навяващата болезнени спомени стара къща край университета „Лойола“ и бе купил този апартамент. Беше на първия етаж на една елегантна сграда близо до езерото. В единия край на хола голяма стъклена, плъзгаща се врата водеше към приятна тераса, където Шоут обичаше да си почива или да преглежда натрупалите се през деня документи. Високата ограда го скриваше от външни погледи.

Хикс разгърна тънките бели пердета, отвори вратата към терасата и огледа наоколо: после затвори и дръпна пердетата. Провери хола, двете спални и банята, после огледа гардеробите, килера и малката стаичка, която съдията използваше за кабинет.

— Чисто е — каза той накрая.

— Много добре, Хикс — каза Шоут. — Не знам какво щях да правя без теб.

— Вижте, ако искате, мога да прекарам нощта в спалнята за гости, в случай, че…

— Не говори глупости — отряза го Шоут. — Ще отида да си легна, ще гледам телевизия час-два и към десет сигурно отдавна ще съм заспал.

— Разбрано, сър. Сутринта в седем, нали?

— Както обикновено.

Той изпрати Хикс до външната врата, заключи и постави веригата. После взе една чаша, сипа си уиски с малко вода, изгаси осветлението в хола и влезе в спалнята си.

Всяка вечер Шоут спазваше определен ритуал, който никога не променяше. Приготви костюма си за следващия ден, постави чашата с уискито върху нощното шкафче, изми лицето и зъбите си и облече червената си копринена пижама. После преметна халата си на един стол до леглото, на една ръка разстояние, постави чехлите си внимателно точно там, където очакваше краката му да докоснат пода на сутринта и грижливо намести трите пухени възглавници. Сетне се вмъкна между завивките внимателно, сякаш се страхуваше да не ги измачка. Повдигна зад гърба си едната от възглавниците и като се настани удобно, полуседнал полулегнал, насочи дистанционното към телевизора. Превключи на новинарския канал и намали звука. После отпи от чашата си. След няколко минути умората го налегна и той с мъка задържаше очите си отворени. Допи уискито и изключи телевизора.

Беше задрямал, когато внезапно стаята сякаш се изпълни с леден въздух. Той отвори очи. Ставаше все по-студено.

После му се стори, че чу някакъв звук. Той явно идваше от хола, макар че в просъницата си и в тъмното съдията не можеше да е съвсем сигурен.

— Хикс, ти ли си? — викна той, решил, че бодигардът му е забравил нещо и сега е пред външната врата. Изчака няколко секунди и напрегна слуха си.

Звукът се чу отново. Стори му се, че чува човешки говор.

Той протегна ръка към лампата, но в тъмното не можа да се ориентира и вместо това попадна на халата си. Измъкна се от леглото, краката му потърсиха чехлите. Не успя да ги намери, стана и се насочи към хола бос.

Щом влезе, го лъхна студен въздух. Той погледна към вратата за терасата. Беше широко отворена. Ефирните бели пердета се развяваха под напора на вятъра и в сумрака приличаха на призрачни одеяния.

„По дяволите — изруга той наум. — Хикс е забравил да затвори вратата към терасата.“

Тръгна натам. И тогава чу гласа.

— Тишина. Искам тишина в залата.

После се чу някакво почукване.

Гласът, изглежда, идваше откъм развяващите се на вятъра пердета. Шоут пристъпи натам, напрягайки очите си в тъмното. И тогава видя някакъв неясен силует в ъгъла на стаята. Внезапно обзелият го страх го парализира. Силуетът нарасна, приближавайки се откъм зейналата врата. Движеше се право срещу него. Устата на Шоут пресъхна, краката му сякаш бяха заковани за пода.

— Кккой е? — успя да промълви той.

Фигурата, очертана от лунната светлина на фона на развяващите се пердета, вдигна ръка. Чу се щракване, а после същият глас, същият дрезгав шепот, който бе чул преди малко, каза:

— Принцът, пред когото се прекланят, съдията, който мери ни греха, големият и малкият, богатият, ратаят, са равни, щом повика ги Смъртта.

И след малка пауза гласът допълни:

— Поздрави от Дейзиленд, ваша светлост.