Спектакълът на злото

— Нещо такова — засмя се той. — Партньорът ми може да ни следва с вашата кола. Така ще съм по-спокоен.

— Защо просто не се качите в моята кола, а партньорът ви да ни последва? — предложи тя.

— Няма проблем — съгласи се той.

Двамата тръгнаха към паркираната наблизо полицейска кола. В този момент Наоми забеляза съдията Хари Шоут да излиза от библиотеката и се сети, че тази вечер бе завършил традиционният правен семинар. Видя как шофьорът на Шоут го пресрещна на няколко крачки от лимузината му.

— Ами съдията Шоут? — поинтересува се тя. — И него ли го държите под око?

— Той ни се присмя — обясни Лайд. — Каза, че мистър Вейл сигурно се е побъркал.

— Всички напоследък сме такива — каза тя с усмивка и го последва към колата.

На неколкостотин метра от тях Джеферсън Хикс, полицейски служител, който бе прикрепен като шофьор и охрана към Хари Шоут, го пресрещна пред колата, пое куфарчето му и попита:

— Как мина, ваша светлост?

— Чудесно, както винаги — отвърна самодоволно съдията. — Макар че, честно да си призная, не виждам как някой от тези некадърници може да стане истински адвокат.

— Да, сър — отвърна шофьорът.

Хикс имаше черен колан по карате и беше преминал специален курс за борба с тероризма. Беше прикрепен към Шоут от четири месеца, от деня, в който някакъв разгневен данъкоплатец, изпълнен с омерзение към системата, беше застрелял един от заместниците на съдията.

Когато седна на задната седалка на широкия мерцедес, Шоут се протегна към барчето и извади отвътре бутилка „Наполеон“. Сипа си и бавно отпи, наслаждавайки се на отличния вкус.

— Докато бяхте на лекцията, пак се обадиха от офиса на прокурора — каза Хикс. — За онзи Стемплър.

— Вейл! — изръмжа презрително Шоут.

Преди да заеме мястото си в щатския върховен съд, в онези времена, когато бе познат като Палача Хари Шоут, ултраконсервативният юрист беше привърженик на суровите присъди; често оцветени с расизъм. Нетърпящ възражения и без никакво чувство за хумор, той винаги се отнасяше презрително към доводите на защитата и сякаш работеше с презумпция за виновност. Това му качество бе причина висшите магистрати да отлагат назначаването му във върховния съд цели три години, докато накрая, все пак впечатлени от огромните му юридически познания, не можеха повече да го спират.

Той се отпусна назад в меката седалка. Беше суров мъж с тънки мустачки и черна коса, която редовно боядисваше, за да прикрие сивеещите кичури. Двамата с Вейл се бяха срещали в съдебната зала много пъти! Шоут все още изпитваше неприязън към този мъж, който винаги нарушаваше правилата. Дори като прокурор, Вейл бе запазил арогантното си отношение към авторитетите и това вбесяваше съдията. Сега се опитваше да се противопостави на освобождаването на своя собствен клиент, макар водещите щатски психиатри да бяха на мнение, че в това няма нищо опасно.

— И той не знае какво иска — измърмори Шоут и отпи от чашата си, налегнат от неприятни спомени за процеса срещу Стемплър. После добави: — Да върви по дяволите.

— Да, сър — съгласи се Хикс.

— Връща се — каза Морис, когато Вълпс влезе в приюта. Нагласи видеокамерата към отворения прозорец и започна да снима веднага, щом Вълпс отвори вратата на стаята си.

— Пазарувал е — отбеляза Соломон, наблюдавайки през бинокъла как Вълпс стоварва на леглото съдържанието на двата плика. — Няколко компактдиска и нещо, което прилича на пуловер.

— Взел си е и видеокасета — обади се Морис. — Не мога да разчета… Безсънен…

— „Безсъници в Сиатъл“ — каза Соломон. — Комедия.

— Надявам се, че е смешна, защото вероятно ще се наложи да я изслушаме.

— Има готини парчета. В един от епизодите пускат „Времето отлита“ на Джими Дюранте.

— Кой пък е тоя Джими Дюранте?

— Голяма филмова звезда от едно време. Има страхотен глас. Ще го чуеш.

— Слага касетата във видеото — съобщи Соломон след малко.

— И сам виждам. Няма нужда непрекъснато да ме информираш.

Вълпс започна да се съблича, после се приближи до прозореца и пусна щорите.

— Нищо ново — обади се Морис. — Както очаквах, оставаме само на звук.

Чуваха как Вълпс тихичко си подсвирква, движи се из стаята, после леглото изскърца, телевизорът се включи и касетата стартира.

Морис изключи камерата и седна на стола си.

— Страхотно — измърмори Соломон. — Да слушаш филм, който не можеш да видиш.

Щом пусна щорите, Вълпс бързо нахлузи новото си черно поло. Извади от чантата с инструментите портативен касетофон и го сложи върху нощното шкафче. Преди време в Дейзиленд беше въртял филма няколко пъти и бе записал на касета собствения си смях и различни възклицания, перфектно изчислени точно по време на смешните епизоди. Беше се записал дори как си тананика успоредно с Дюранте.

Изчака филмът да започне и внимателно натисна бутона за старт. Сега касетата бе във великолепен синхрон с филма и това щеше да продължи почти два часа. Нагласи телевизора да се самоизключи в единайсет. С повече късмет, никой нямаше да усети липсата му чак до сутринта.

Отвори вратата и се ослуша. Чу шум откъм кухнята. Вероятно бе Шмид. Вълпс слезе по стълбите.

— Здрасти, Реймънд — каза Шмид.