Спектакълът на злото

— Искам да ви го разкажа — прекъсна я Стодард. — Не разбирате ли, не бях правила секс със съпруга си от десет години. Десет години! Нямаше други мъже, не го бях мамила. Аз просто… разглеждах това като част от работата си. Едно от задълженията ми. А когато всичко свършваше, го удрях с камшика. Аз удрях него. „Ти, лошо момче“, казвах му, вземах камшика и го налагах по гърба. Беше като отмъщение за всички унижения. Разбирате ли ме, мис Венъбъл? Харесваше ми. Какво според вас ще си помислят прокурорите за това?

— Никога няма да го узнаят — каза Венъбъл. — Не е нужно да им обясняваш нищо. Ще сключим сделка и няма да се налага да свидетелстваш.

Едит Стодард бавно се изправи, отиде до вратата и потропа. Надзирателката отвори. Преди да престъпи прага, Стодард се обърна към Джейн и каза:

— Вие ме предадохте, мис Венъбъл.

Руди Хайнс подреждаше смените си така, че да се появява в счетоводството на градската болница пет минути преди три. През уикенда отделът работеше от шест и половина сутринта до два и половина следобед, и обикновено към три вече нямаше никого. Никой не се задържаше дори минута след края на работното време. Днес обаче шефът на отдела, Хърман Лаверн, беше останал след работа и говореше по телефона. Доста неприятно. В крайна сметка Хайнс все пак реши да продължи с обичайната процедура.

„Господи, моля те, нека си тръгне преди три!“

Лаверн погледна Хайнс, прикри мембраната с длан и каза:

— Ей сега свършвам.

Хайнс кимна и избута вътре количката с кофата вода. Отиде в единия край на стаята и започна да мие пода, хвърляйки бързи погледи към единия от трите компютъра. Той беше съоръжен с модем и беше постоянно включен, за да приема съобщения, документи и различни сметки. Стрелката на часовника неумолимо се приближаваше към фаталното деление, а Лаверн продължаваше да бъбри по телефона.

Точно в три Вълпс изписа на екрана на миникомпютъра си „FONCOM“ и моментално получи сигнал от телефона. Постави касетофончето до микрофона, вграден в системата, и натисна бутона за старт. Чу се звук от падаща монета, който чрез апаратчето се предаде в самия телефон. След миг прозвуча сигналът за свободно и Вълпс набра 555–7478. След еднократно иззвъняване на екрана се появи „CONNECT“. Той написа „DIRCOM“ и мониторът се изчисти.

От другата страна на улицата Морис чу звука от падащата монета и после сигнала „свободно“.

— Ето го — възкликна той и включи записното устройство. Соломон остави книжката, която четеше, и двамата се заслушаха в набирането на телефона. Чу се единично иззвъняване и когато от другата страна отговориха, нещо в слушалката запращя и звукът се изгуби.

— Какво е това, по дяволите? — попита Соломон.

— Май не успява да се свърже.

— Не можеш ли да направиш нещо — да смениш честотата или нещо подобно?

— Каква честота, бе! Микрофонът е директно в телефона. Или е сгрешил номера, или връзката не е наред.

Отсреща, в своята стая, Вълпс започна да говори на другия компютър веднага, щом мониторът се изчисти.

Лаверн се готвеше да си тръгва, когато чу сигнала от компютъра.

— Какво пък е това? — измърмори той и се отправи към машината. Руди Хайнс стоеше до стената с вперени в екрана очи и нервно стискаше парцала с две ръце.

ХИДРА, ЛИСИЦАТА Е НА СВОБОДА — изписа се на екрана.

— Какво става, по дяволите? — изръмжа Лаверн. — Хидра? Лисица? Само това ми трябва, някакъв хакер да се опитва да проникне в компютъра.

ХИДРА?

— Невероятно — каза Лаверн.

ХИДРА?

Лаверн се наведе над клавиатурата и написа:

КОЙ, ПО ДЯВОЛИТЕ, Е ХИДРА? И КОЙ СИ ТИ?

Вълпс веднага написа „DISCON“ и изключи програмата. Облегна се назад и известно време гледа празния екран. Някой се бе намесил във връзката. Но нямаше да прави втори опит. Ако Хидра беше там, съобщението бе прието. Вълпс е свободен. Това беше единственото съобщение, което искаше да предаде.

На тавана от другата страна на улицата Соломон започваше да се изнервя.

— Защо не затваря?

— Защото е глупак — отвърна Морис.

— Седи си там, заслушан в нищото, така ли?

— Не знам какво прави, по дяволи…

Внезапно слушалката бе поставена на мястото й.

— Най-сетне се усети тоя тъпанар — каза Соломон. Взе книжката си и отново се зачете в нея.

В стаята си Вълпс изключи миникомпютъра, прибра го в чантата с инструментите и избута нощното шкафче на мястото му. После погледна часовника си.

Три и десет. Беше време за тръгване.

По същото време в болницата Лаверн измърмори:

— Сигурно някакви деца си играят с мрежата.

После се насочи към вратата и се обърна към Хайнс:

— Заключи вратата, когато свършиш.

Хайнс кимна и го изгледа как си тръгва. Сетне въздъхна облекчено. Всичко беше наред. Съобщението бе раздразнило Лаверн, но не бе предизвикало любопитството му. Лисицата беше на свобода и това бе всичко, което имаше значение. Часовникът на стената показваше три и двайсет.

Оставаха още само шест часа.

Десетина минути по-късно Вълпс излезе от приюта. Морис звънна на Гросо.

— Слушам — отвърна тя.

— Лисицата излезе. Насочва се към вас.

— Не затваряй — каза тя.