Спектакълът на злото

Екипите видяха как Тери доведе Вълпс до приюта и му помогна да внесе вещите си в стаята на втория етаж. Вълпс имаше голям старомоден кожен куфар, стереоуредба, телевизор, видео, чанта за инструменти и два кашона с книги и касети. Когато чуха, че влиза в стаята, Морис насочи телеобектива на фотоапарата си и щракна Вълпс през отворения прозорец. Чуха как надзирателят му обясни правилата и указанията, най-важното от които бе задължителният вечерен час. Надзирателят, който се представи като Дейвид Шмид, имаше приятен, предразполагащ глас.

— Всичко ще бъде наред, Реймънд — каза той, преди да излезе от стаята.

— Благодаря — отвърна Вълпс.

След няколко секунди се показа на прозореца. Огледа се, затвори очи и дълбоко вдъхна от свежия въздух.

Това, което всъщност правеше, бе запознаване с местността. Беше сигурен, че стаята и телефонът се подслушват, също както беше сигурен, че е наблюдаван през цялото време, вероятно от старата постройка от другата страна на улицата. Чудесно. Вейл бе приел предизвикателството.

Затвори прозореца, дръпна щорите и включи уредбата. В слушалките на Соломон прогърмя парче на „Джудас Прийст“. Той бързо ги свали.

— Мамка му — изръмжа Морис. — Доколкото разбирам, с това звукът и картината изчезват.

Той взе преносимия си телефон и набра номера на паркираната наблизо кола.

— Да? — чу се приятният глас на Гросо.

— Обажда се Птицеловеца. Лисицата е в стаята си, щорите са спуснати, пуснал е силна музика и нищо не можем да чуем. Предлагам да покриете задния изход.

— Вече се сетихме, Птицеловец. Наблюдаваме го непрекъснато.

— Добре.

— Чао.

Морис и Соломон се настаниха удобно и зачакаха.

— Сигурен ли си, че не може да ни види? — попита Соломон.

— Не и през спуснатите щори.

— А когато не са спуснати?

— И тогава сме в безопасност. Освен ако не е Супермен.

— Защо всъщност следим този тип?

— Нямам представа — отвърна Морис. — Знам само, че Стенър го смята за много опасен, каквото и да означава това, по дяволите.

Вълпс застана в центъра на стаята и внимателно я огледа. Беше достатъчно голяма, за да има място за легло, гардероб, нощно шкафче и лампа. В единия край имаше масичка за кафе, от едната й страна бе разположено кресло, а от другата — малък диван, покрит с одеяло. До стената имаше още една маса, върху която можеше да постави телевизора си.

„Какво толкова, дявол да го вземе — помисли си той. — Така или иначе ще прекарвам тук само нощите.“ Усили звука на компактдиска и премести нощното шкафче зад вратата. Извади миникомпютъра си, разположи го върху шкафчето и го включи. После излезе в коридора, носейки в ръка портативен касетофон, вдигна слушалката, пусна монета в процепа и натисна записващия бутон на касетофона, доближавайки го до мембраната. Когато чу сигнала за свободно, набра номера на службата за точно време и затвори. После се върна в стаята си. Приютът беше почти празен. По това време на деня повечето от обитателите му бяха на работа.

Погледна часовника си. Имаше десет минути. Десет минути. Трябваше да използва шанса си.

Отново излезе в коридора, развинти болтчетата, които държаха горния капак на телефона, и го демонтира. Напипа необходимия кабел и го издърпа. Дори телефонът да беше подслушван, за толкова кратко време нямаше да разберат, че нещо не е в ред. А той работеше бързо. Откачи четирите цветни жички, които водеха към малкия магнит в телефона, и ги прикачи две по две към входните и изходните букси на радиоапаратчето, което бе сглобил в Дейзиленд. То успешно играеше ролята на свръзка между външната и останалите линии в телефонния апарат. После отново пъхна кабела, който бе издърпал, на мястото му и бързо постави горния капак, след което го завинти. Върна се в стаята си и затвори вратата.

Беше му отнело седем минути.

Отвори куфарчето си и извади карта на града от страничния джоб. Разстла я върху леглото и я огледа. На различни места върху нея бяха надраскани четири червени хикса. Той се усмихна, сгъна картата и я прибра.

Беше готов.

Лицето на Стодард беше посивяло, а под очите й имаше тъмни кръгове, причинени от нередовния сън. Прошарената й коса не бе ресана от няколко дни. Надзирателката, едра негърка с униформа и барета, я изведе от килията, за да я придружи до стаята за посещения.

— Знаеш ли, чух, че говориш с дъщеря си по телефона онзи ден — каза надзирателката, докато вървяха по коридора. — Нямах намерение да те подслушвам, но бях пред вратата и не можех да не те чуя. Чух, че й каза да не идва, обаче тя сега е тук.

— Какво?!

— Имам дъщеря и син и знам, че ако бях на твоето място, щяха да дойдат независимо какво им казвам. Чакай малко.

Надзирателката отключи едно от чекмеджетата на бюрото си, което се намираше в края на коридора, точно преди блиндираната врата, и измъкна отвътре чантичката си.

— Вътре има руж, червило и едно малко огледалце — обясни тя. — Няма да е зле да се пооправиш. Хем ще се почувстваш по-добре, хем няма да притесниш дъщеря си.

— Не исках да идва тук.