Спектакълът на злото

Сен-Клер погледна Вейл, после написа срещу името на Трибъл „възможен“.

— Окей, кой е следващият? — попита Вейл.

— Рене Хътчинсън. Също беше чистачка. Доста интелигентна жена, дори по едно време се занимаваше с малките деца, но явно не искаше да поема отговорност. Първоначално чистеше, а после помагаше в лазарета. Беше доста хубава.

— Колко годишна беше?

— Към трийсет.

— Какъв беше проблемът й?

— Тя не беше мой пациент — отвърна Моли. — Бих предпочела да попитате доктор Салцман. Той беше нейният терапевт.

— Мислиш ли, че ще се съгласи да разговаря с нас?

— Сега ще разберем — каза тя и отиде до телефона.

Орин Салцман беше дребен мъж с посивяла вандайковска брадичка и черна, пригладена назад коса. Раменете му бяха приведени, сякаш притиснати от тежестта на професията му. Беше облечен с черно поло и сако от туид с кожени кръпки на лактите. Изглеждаше леко раздразнен от факта, че са го обезпокоили. Появи се в кабинета на Моли с ръце, пъхнати в джобовете, и огледа присъстващите иззад тънките рамки на очилата си. Моли му предложи безалкохолно, но той отказа.

— За какво става въпрос? — попита той рязко още с влизането си.

Моли представи Вейл и Сен-Клер и накратко обясни ситуацията, без да навлиза в подробности. Салцман беше бегло запознат със случая Стемплър, което донякъде помогна на разговора.

— Интересуват се от Рене Хътчинсън — обясни Моли.

— Знаеш, че нямам право да обсъждам работата си с Рене — каза той.

— Вижте, докторе — обади се Сен-Клер. — Нямаме никакво намерение да се ровим в личните проблеми на тази жена. Но трябва да проверим всички вероятности. Ако ви попитаме нещо, което бихте желали да запазите в тайна, просто ни кажете и няма да задълбаваме в тази посока.

— Хмм. — Салцман прекоси стаята и седна в другия край на дивана, срещу Вейл. — Да разбирам ли, че се интересувате от хора с психопатични тенденции?

— Нещо такова.

Той потропа с пръсти по масичката, после каза:

— Е, щом Моли няма нищо против, готов съм да разговаряме.

— Какво най-общо можете да ни разкажете за нея? — попита Вейл.

— Баща й бил военен, доколкото си спомням — сержант. Родена е някъде на запад, но после прекосила цялата страна. Напуснала дома си съвсем млада. Две години била в колеж в Колорадо. Доста интелигентна жена с невероятно крехко его.

— Разбрахте ли къде е причината?

— Не съвсем. Преди да дойде тук, беше преживяла нервна криза. При постъпването си на работа скри това от нас. Разбрахме го чак след две години. Работеше като нощна чистачка тук, а през деня ходеше на училище. Имаше доста изтощен вид. И веднъж неочаквано беше арестувана за кражба в някакъв магазин.

— Какво беше откраднала?

— Нещо незначително. Доколкото си спомням, беше евтина чантичка или нещо от този род. Но клептоманията е симптом, който заслужава специално внимание.

— А колко дълго остана тук?

— Работи в института около три години. През последните шест месеца беше подложена на терапия, чиято основна цел беше да укрепи вътрешните й сили и да възвърне самоуважението й.

— Знаете ли нещо повече за предишния й живот?

— Тя не обичаше да говорим за него.

— Не е ли била именно това причината, която я е довела при вас?

— Дойде при мен, защото се налагаше. Съдията нареди да й бъде оказана психиатрична помощ.

— За колко време?

— Шест месеца.

— Беше ли настроена отрицателно към сеансите ви?

— Не. Тя страдаше и повярвайте ми, душевните болки са също толкова силни, както когато например си счупите крак. С тази разлика, че не става въпрос за страдания, които можете да намалите с аспирин или друго обезболяващо средство. Не помагат никакви лекарства, а усещането е наистина много, много болезнено.

— Как се отнасяше към миналото си?

— Никак. Така и не успях да постигна истински контакт с нея. Процесът на повторното изживяване е най-болезненият от всички. Той изисква от индивида да се изправи отново срещу най-тъмните кътчета на душата си, да изследва мотиви и действия, които би предпочел да забрави.

— И Рене се противеше, така ли?

— Не проявяваше особен интерес към темата. Сериозно подозирам, че навремето е била сексуално насилена от баща си, макар всъщност никога да не ми го е казвала. Веднъж ми спомена, че баща й я измъчвал физически и душевно, но това бе всичко.

— Да разбираме ли, че е нямала желание да ви съдейства?

— Напротив, беше приятелски настроена и разговорлива, просто не искаше да се връща към миналото си. А шестте месеца не бяха достатъчни, за да заслужа доверието й.

— Харесвахте ли я?

— Не ми беше неприятна. Вижте, тя ми беше пациент шест месеца и я виждах по три часа седмично. Не е чудно, че не успях да я предразположа.

— А някога мислили ли сте, че може да е опасна?

— Не. Е, вероятно беше опасна сама за себе си, когато за пръв път дойде тук. Измъчваше я маниакална депресия, а в такива случаи хората често избират самоубийството. Но никога не съм смятал, че целенасочено би могла да нарани друг човек.

— Значи мислите, че в края на тези шест месеца вече е била излекувана?