Спектакълът на злото

— Не съм съвсем сигурна, но мисля, че средният престой е около две-три години. Имаме няколко души, които са тук от доста дълго, а имаме и други, които остават само по шест месеца. Около една трета от настанените са деца или са под двайсет и една години.

— Ще ви кажа кое би могло да ни помогне, мадам. Би било чудесно, ако можем да получим списък на персонала и пациентите за последните три години.

— Нямаме право да разкриваме имената на нашите пациенти. Това е частна болница и на постъпилите тук е гарантирана пълна анонимност.

— А можем ли да получим списък на персонала и по-специално на тези, които са били подложени на терапия, докато са работели тук? — попита Вейл.

Тя се замисли, после се отправи към приемната си. Спря на вратата и каза:

— Искам да ме разберете правилно. Не се превземам. Тези хора наистина са с много крехка психика. Имат нужда от всички възможности, които можем да им предоставим. Не всичко свършва щастливо — понякога те остават тук завинаги или биват пращани в далеч по-лоши заведения. Работата ни никак не е лесна и се надявам, че го осъзнавате.

После излезе и затвори вратата.

Сен-Клер се наведе и прошепна:

— Нали разбираш, че може и да гоним този, дето духа?

— Имаш ли по-добра идея? — прошепна Вейл в отговор.

— По дяволите, не. В крайна сметка, сам избрах този вариант.

Двамата чуваха приглушения й глас. Говореше с някого по телефона. Вейл запали цигара. Моли се върна след десетина минути и седна срещу тях.

— Не ми е много приятно да правя всичко това — каза тя. — Говорих с Фред и с директора на персонала, Джийн Фрамптън, и те се съгласиха да ви предоставим информацията за работещите тук. Оставиха на мен да реша дали да обсъждаме тези, които са били подлагани на някакво лечение. И именно това ми е най-неприятно. Когато се разкриват пред нас, тези хора ни имат пълно доверие и да наруша…

— Напълно ви разбирам и можете да бъдете сигурна, че оценяваме чувствата ви — каза Сен-Клер. — Ще ви направя едно предложение, ако има хора от персонала, които някога са били и пациенти, можем да говорим за тях в най-общи линии и да не споменаваме имената им, докато не решим, че отговарят на търсеното от нас.

— Ще видим.

— Добре.

След трийсет минути те вече разполагаха с компютърна разпечатка с хората от персонала за последните пет години. Разстлаха листата върху масата и Моли Ерингтън най-общо ги запозна със съдържанието им. Списъкът бе разделен на няколко секции: име, адрес, възраст, пол, образование, квалификация, предишна работа. Имаше колонка „препоръки“ и друга, над която пишеше „фотографии“. Списъкът съдържаше петдесет и пет имена. Трийсет и осем от тях бяха на хора, които бяха работили тук през последните три години. Шестима бяха прекарали в института поне две, четирима бяха сравнително нови, а седем бяха напуснали или уволнени.

— Да започнем с тях — предложи Сен-Клер.

Моли имаше забележителна памет за всички от персонала, спомняше си подробности за характерите и поведението им.

— Когато виждаш едни и същи хора всеки ден в продължение на години, ги опознаваш доста добре — обясни тя.

Тримата прегледаха списъка и обсъдиха всеки от работилите в болницата, сякаш ставаше въпрос за кандидати за някоя много специална длъжност. След няколко часа Моли Ерингтън вече показваше много по-голяма заинтересованост към случая, внимателно оглеждаше всяко име и от време на време отиваше в кабинета си и се обаждаше по телефона, за да потърси отговор на някои от възникналите въпроси. Сен-Клер изпитваше познатото чувство, че напипват нещо, но все още не можеше да е съвсем сигурен.

Най-сетне отхвърлиха всички, с изключение на трима души — две жени и един мъж.

— Джен Райдър — каза Моли. — За няколко години беше настанена тук, после половин година живя в градчето и идваше само за терапията. Беше чистачка. Дисасоциативна, объркана. Изпадаше в кризи. Съседите й ни се обадиха, когато един ден отишла в задния двор и чисто гола коленичила да се моли пред някакво дърво. Твърдеше, че то било Дева Мария.

— Знаеш ли къде е сега?

— В щатската болница в Охайо. За съжаление, не успяхме да й помогнем.

— Сигурна ли си, че още е там?

— Да.

— Следващият.

— Сидни Трибъл. Веднага мога да ви кажа, че той е от Сент Луис и си замина веднага, щом го пуснахме. Там живее сестра му, с която са много близки. Има добра работа и получава сносна заплата. От доста време не е имал психологически проблеми.

— Защо бе тук?

— Шизоиден, параноичен, дисоциативен.

— А как го бяха освидетелствали?

— Съдебно решение. Жена му го напуснала и той изпаднал в умопомрачение. Решил, че тя и новият й приятел му се подиграват. Нападнал някакъв съвсем непознат в един магазин. Просто взел една ножица и се нахвърлил върху него.

— Убил ли го е?

Тя поклати глава.

— Раните били сравнително леки. Съдията наредил лечение, а сестрата на Трибъл платила, за да бъде настанен в „Джъстин“, вместо в щатската болница.

— Колко дълго престоя тук?

— Една година беше редовен пациент, а през следващите две работеше тук и участваше в определени терапии. Беше електротехникът на института. Преди около година се върна в Сент Луис.