Спектакълът на злото

— Да кажем, че просто успяхме да овладеем проблема, преди да бе станало твърде лошо. Тя не лежа тук, в болницата, а идваше веднъж седмично за сеансите. Предписвах й антидепресанти.

— Казахте, че работела нощем? — поинтересува се Вейл.

Салцман кимна.

— По четири часа пет пъти седмично и осем часа през уикенда. Почистваше офисите и стаите.

— Значи е имала достъп до ключовете за различните кабинети? В смисъл, че това й е било необходимо, за да си върши работата? — попита Вейл.

— Ами…

— Казахте още, че през деня ходела на училище — намеси се Сен-Клер. — Спомняте ли си какво учеше?

— Компютърни системи. Наричаше ги „вратата към бъдещето“.

— Къде беше това? Тук, в Уинтроп ли? — попита Вейл.

Салцман се усмихна.

— Очевидно никога не сте виждали Уинтроп. Градчето е съвсем малко. Курсовете й бяха в Шелбивил, на около петнайсет мили по магистралата. Караше стар понтиак „Файърбърд“.

— Знаете ли къде е отишла, след като напусна?

— Не, съжалявам. След заминаването изгубихме следите й. Трябва да проверите при Джийн, може отнякъде да са искали препоръки за нея.

Моли се извини, стана и отиде в кабинета си. След малко чуха, че говори с някого по телефона.

— Още един въпрос, докторе — каза Сен-Клер. — Някога изпитвали ли сте усещането, че Рене Хътчинсън може да е имала психопатични наклонности?

— Не, но това не означава, че е нямала. Психопатите са, освен всичко друго, и убедителни лъжци. На моменти тя беше някак отчуждена и предпазлива. Освен това често променяше настроението си, но в края на краищата това се случва всекиму, нали?

— Сещате ли се за нещо друго?

— Ами, честно да ви кажа, не. Тя отлично се разбираше с децата, особено с тези между осем и петнайсет години. Те сякаш й имаха доверие.

— Някога споменавала ли е Аарон Стемплър или един друг човек на име Вълпс? Реймънд Вълпс? — обади се Сен-Клер.

— Не мога да си спомня такова нещо.

Вейл подаде на Салцман визитната си картичка.

— Ако се сетите още нещо, ще ми се обадите, нали?

Салцман побутна очилата си и разгледа визитката.

— Окръжен прокурор, а? На какво се дължи интересът ви към Стемплър?

— Навремето бях негов защитник — отвърна Вейл. — Преди да стана прокурор.

— Аха — каза психиатърът и отново оправи очилата си. — Странна трансформация, нали?

— Мисля, че може и така да се каже — отвърна Вейл с усмивка.

— Е, добре, кажете на Моли, че ще се видим с нея по-късно. Вие двамата ще останете ли още?

— Не, след малко си тръгваме. Благодарим ви за помощта.

— Страхувам се, че не успях да ви помогна кой знае колко, но беше приятно да си поговоря с вас — каза Салцман и после излезе от офиса.

След малко Моли се върна и каза:

— Имам нещичко за вас. Джийн каза, че й поискали препоръка за Рене около два месеца, след като напуснала. Искането било от градската болница в Тер Хоут. Обадих се на шефа на персонала им и той ми обясни, че работила там четири месеца и напуснала в началото на годината. Повече нищо не знаят за нея.

— Значи е била там по време на убийството на Балфур? — каза Сен-Клер.

— И всичко е било само нервна криза, не е показала признаци на други душевни проблеми? — попита Вейл.

— Може би е изкусен лъжец, както би се изразил доктор Лоенщайн — предположи Сен-Клер.

— Наистина ли мислите, че е имала психопатични наклонности? — попита Моли.

— Вие ми кажете — усмихна се Сен-Клер.

Моли запали цигара и внимателно обмисли въпроса, преди да отговори.

— Ако е била, Орин не го е забелязал — отвърна тя най-сетне.

— Откъде дойде, преди да постъпи на работа тук? — попита Вейл.

— Ако може да се вярва на документацията, преди това е била в регионалната болница в Дейтън, Охайо — каза Сен-Клер, преглеждайки компютърната разпечатка. — В домакинския отдел. Тук има и нейна снимка, ако това въобще може да се нарече снимка.

— Ще помоля Джийн да намери оригинала.

— Искам да ви покажа нещо, ако не възразявате — каза Сен-Клер. После ги поведе към кабинета й. — Случайно да имате някаква фиба?

Моли се засмя.

— За съжаление, не използвам фиби.

— Ами кламери? Трябват ми два.

Тя отиде до бюрото си и му донесе два кламера. Той ги взе и ги изправи, после ги пъхна в ключалката на единия от заключените шкафове и едновременно ги завъртя. След малко се чу щракане и вратичката се отвори. Отне му около трийсет секунди. Той измъкна отвътре една касета, остави празната й кутийка обратно в шкафа и се обърна към Моли.

— Кога за последен път сте ги преглеждали, докторе? — попита той, подавайки й касетата.

— Не си спомням — отвърна Моли. — От четири-пет години, а може и повече.

— Тя е работела тук нощем, имала е ключ за офиса, можела е да влезе, да отвори шкафчето, да вземе една касета, а защо не две или три, и да ги върне на следващата вечер. Никакъв проблем. Никога няма да разберете това, освен ако не искате да прегледате именно касетата, която тя предишната вечер е взела. И ако, разбира се, Рене въобще има нещо общо.

— Смятате, че е знаела как да отвори тези шкафове?