Спектакълът на злото

— Да, но тя вече е дошла, скъпа. Не можеш да я кориш. — Надзирателката й подаде грима и огледалцето си. Едит ги пое и се огледа. После се опита да напудри лицето си.

— Чакай, чакай — спря я надзирателката. — Дай да ти помогна.

— Как се казваш? — попита Едит.

— Черил Уилямс — отвърна жената. — Преди да стана ченге, работех във фризьорски салон.

Тя внимателно напудри Едит, постави й съвсем малко червило и среса косата й назад. Сетне отстъпи една крачка, огледа я и заяви:

— Така е по-добре. Остава само да се усмихнеш и съм сигурна, че дъщеря ти ще си тръгне далеч по-щастлива, отколкото е дошла.

После подаде огледалцето на Стодард, която се огледа и се усмихна за пръв път от няколко дни.

— Благодаря — каза тя.

— Няма нищо. Кажи й, че храната тук е добра. Най-често това предизвиква най-силно безпокойство.

Но когато влезе в малката стая за посещения и видя Венъбъл и Анжелика, Едит Стодард сви устни и очите й присветнаха гневно.

— Казах ви, че не искам да… — започна тя, но не довърши изречението. Анжелика, разстроена от вида на майка си в затворнически дрехи и с белезници, се хвърли към нея и я прегърна.

— Мамо — изхълца тя, — обичам те! Моля ти се, послушай мис Венъбъл. Имаме нужда от теб, мамо! Липсваш ни. — Беше се притиснала с всички сили в Едит, а очите й се изпълниха със сълзи.

Стодард погледна Джейн Венъбъл ядосано, но след миг гневът отстъпи място на други чувства, очите й се затвориха, а устните й потрепнаха.

— О, Енджи — промълви тя. — Обичам те толкова много.

— Тогава моля те, моля те, чуй какво ти казва мис Венъбъл. Моля те, прави това, което ти казва. Вярвай й, много те моля.

Едит отстъпи назад и погледна дъщеря си в очите.

— А сега, Енджи, ти ме чуй. Знам какво правя. Повярвай ми.

— Искам да се прибереш у дома — изхлипа момичето.

— Е, това няма да стане, скъпа. Трябва да привикнеш с тази мисъл. Ще се наложи да прекарваш малко повече време сама с баща си и да му помагаш.

Анжелика се дръпна рязко.

— А на мен кой ще ми помага, мамо? Ти просто седиш тук и не правиш нищо. Позволяваш им да пишат за теб по вестниците и всички в училище казват, че сигурно си виновна, защото…

— Аз съм виновна, Енджи. Свикни с това. Остави ме сама да се оправя с този проблем.

— Чудесно! — викна момичето. — Оправяй се. Ние, останалите, да вървим по дяволите, така ли? Щом искаш…

Тя се обърна й задумка по вратата. Надзирателката отвори и момичето изтича навън.

Едит Стодард се отпусна в един от столовете.

— Защо го направихте? Какво ще постигнете с това? — обърна се тя към Венъбъл.

— Едит, погледни ме.

Жената изви поглед към нея; очите й бяха изпълнени с гняв.

— Открих стаичката, Едит.

Стодард не отвърна нищо. Гневът в погледа й постепенно отстъпи място на страх.

— Намерих стаичката в гардероба. Знаеш за какво говоря, нали?

Мълчание.

— Кога започна тази гадост?

— Не беше точно така.

— Хайде стига! Видях белезниците, кожените колани, корсетите, камшиците. Откога си в ролята на сексуална робиня на Делъни?

Стодард сведе поглед.

— Трябва ли останалите да го научат?

— Кой? Вейл? Парвър? Полицията? Става въпрос за съществено доказателство и мога да бъда отстранена, ако го прикрия. И дори да не им го кажа, все някой ще попадне на тази стаичка — някой от хората, които ще ремонтират апартамента, бояджия или кой знае какъв. Кога започна това, Едит? Караше те да вършиш тези неща, за да запазиш работата си ли?

— Те не трябва да научат — повтори тя умолително. — Не трябва да научат какво сте открили.

— Ами оръжието?

— Оръжието? А, да, оръжието…

— Да не искаш да го хвърля в езерото? За Бога, Едит, аз съм ти адвокат, а не съучастник.

Стодард изправи рамене.

— Защо просто не си вършите работата?

— Именно това е работата ми. От какво се страхуваш? От това, което ще си помислят дъщеря ти и съпругът ти? За Бога, ти си била робиня на низките му страсти! Това може да ми помогне да спечеля делото, Едит.

— Никога! — Очите й блеснаха гневно.

Венъбъл я погледна твърдо.

— Ако мислиш, че ще позволя да ти лепнат двайсет години или доживотен затвор, много се лъжеш. Отговорна съм както пред теб, така и пред съда.

Тя седна и посегна към окованите й ръце. Стодард ги дръпна.

— Едит, чуй ме. Дори ако не се стигне до съдебен процес, ще мога да използвам тази информация изцяло в твоя полза. Мартин Вейл е много умен и ще успее да прецени възможностите си. Но аз трябва да му го кажа, разбираш ли?

— Не и ако се откажа от защитата ви.

— Дори да се откажете, съм задължена да го разкажа.

— И целият свят ще узнае…

— Ще узнаят полицията и окръжният прокурор. И, да, пресата също ще разбере, защото ще бъде отразено в полицейския доклад. Но какво имаш да губиш? Позволи ми да се боря за теб, Едит. Не искам да влизаш в затвора.

Стодард я погледна и след дълго мълчание каза:

— Не разбирате. Отначало беше унизително, но после…

— Да?

— После започнах да го очаквам с нетърпение. Не бях робиня. Очаквах дните, в които отивах там, а той излизаше от гардероба с онези колани, подаваше ми белезниците и аз го оковавах за таблата на леглото, а после правех с него каквото си поисках.

— Не е нужно да ми разправяш всичко това, Едит…