Спектакълът на злото

Морис погледна към ъгъла. След секунда сивият форд се появи, обърна и пое покрай сградата, в която бе разположен подслушвателният пост. Няколко десетки метра по-нататък Вълпс се качваше по стълбите към една от спирките на надземното метро.

— Качва се на влакчето — обяви след миг Гросо. — Продължаваме пеша. Обади се на пътната полиция и ги предупреди да не ни вдигнат колата. Ще се свържем с Ледената шушулка веднага щом разберем къде отива.

— Разбрано — отвърна Морис и затвори.

Гросо и Добсън проследиха Вълпс до голям триетажен базар близо до центъра на града. Вълпс очевидно не бързаше за никъде. Гросо се движеше на известно разстояние зад него, докато Добсън го наблюдаваше откъм отсрещната редичка магазинчета. От време на време Гросо влизаше в различни магазини и се завърташе в тях, оставяйки следенето изцяло на Добсън. Той спираше и се вторачваше във витрините пред себе си, без да изпуска от очи отражението на Вълпс. После Гросо отново се появяваше и беше ред на Добсън да влезе в някой магазин. И двамата носеха бийпъри, настроени на една линия. Ако някой от тях изгубеше Вълпс от поглед или изпаднеше в беда, просто натискаше един бутон и моментално известяваше другия. Бяха добър екип — предпазливи, внимателни, опитни.

Вълпс обиколи първия етаж на базара, зает да разглежда витрините на различните магазини и хората около себе си. Беше пълно с народ заради сезонните разпродажби. Той се изкачи на втория етаж, влезе в една сладкарничка и след малко излезе с кофичка шоколадов сладолед. Седна на една пейка и бавно го изяде, наслаждавайки се на всяка хапка. После потъна в друг магазин и купи оттам два компактдиска. Следващата му покупка беше черно поло. Взе от един видеоклуб касета с „Безсъници в Сиатъл“, после се насочи към киното в другия край на базара и си купи билет за „Списъкът на Шиндлер“. След това се отправи към бистрото отсреща, поръча си хотдог и кока-кола, и седна на една от масичките отпред. Добсън и Гросо се приближиха един до друг извън полезрението му.

— Мамка му, гледал съм тоя филм — изръмжа Добсън. — Цели три часа!

— Е, ще се наложи да го гледаш пак — отвърна Гросо. — И по време на филма няма да си отваряш устата. Мразя някой да ми казва какво ще се случи.

Когато привърши с яденето, Вълпс погледна часовника си и влезе в киното.

— Отивам да взема билети, ти купи пуканки — нареди Гросо.

Стенър чакаше Сен-Клер и Вейл на летището.

— Взех Джейн с мен — каза той и добави почти извинително: — Не исках да я оставям сама.

— Ами охраната? — попита Вейл.

Стенър погледна часовника си.

— Тъкмо трябва да застъпят на смяна.

Той отвори задната врата на колата и отвътре се показа Джейн Венъбъл. Вейл й се усмихна и напрегнатото му изражение леко се смекчи.

— Добре ли си? — попита той, когато се настани до нея.

— Разбира се. Отпусни се де, идеята да дойда беше моя.

— Извинявай, малко съм напрегнат — каза той. — Искам първо да минем през офиса, Абъл.

Венъбъл постави ръката си върху неговата.

— Успокой се. В този момент лошото момче е на кино.

— На кино?

— Двама от най-добрите ни агенти гледат „Списъкът на Шиндлер“ с него — обясни Стенър, завивайки по магистралата. — Филмът трябва да свърши всеки момент.

— А той трябва да е в приюта най-късно в десет — каза Венъбъл. — Остава му малко повече от час.

— Какво е правил преди киното?

— Пазарувал, взел си видеокасета, хапнал сладолед.

— Проклетият му сладолед — измърмори Вейл. — А някакви телефонни разговори?

— Според Морис — нищо особено.

— Звънни му — нареди Вейл.

— Нали разбираш, че ако има връзка с убиеца, старата лисица съвсем умишлено ще си губи времето — каза Сен-Клер, докато набираше номера. — Ще изчака да приспи вниманието ни и чак тогава ще удари.

— Ето защо непрекъснато ще сме нащрек, Харви — отвърна Вейл.

— Морис е на телефона — обяви Сен-Клер след малко и подаде слушалката на Вейл.

— Мартин Вейл се обажда, Боби. На кого звъня Вълпс?

— Използва телефона само два пъти, мистър Вейл. Първия път поиска точно време, а после отново набра, но не успя да се свърже. Това е. После излезе.

— Благодаря. — Вейл върна слушалката на Сен-Клер. — Звънял е само два пъти и единия път не е успял да се свърже.

— В Дейзиленд ударихме на камък — обади се Стенър. — Разполагат с доста внушителен личен състав и текучеството е голямо. Над осемстотин пациенти. Непрекъснато сменящ се персонал. Опитахме се да проследим списъците две години назад. — Той поклати глава. — Оказа се, че практически е невъзможно.

— Значи единствените ни следи остават Хътчинсън и Трибъл — промърмори Сен-Клер. — При това и двете не са кой знае колко ясни.

— След обаждането ти Флеърти ги провери в компютъра — каза Стенър. — Няма сведения, че са работили в Дейзиленд. В Сент Луис също няма напредък. Днес следобед Флеърти се обади на своя познат там, сержант Никълсън, който му каза, че още не са попаднали на нищо. Никакви отпечатъци или следи, никой нищо не е чул.

— Имаме си работа с истински професионалист, Марти — обади се Сен-Клер.

— Не, имаме си работа със Стемплър — изчислил е всеки ход.