Спектакълът на злото

— Не е кой знае колко трудно. Искам да кажа, че не съм го научил в полицията или нещо от този род. Прочетох го в една от онези книжки, нали се сещате, нещо като „101 неща, които винаги сте искали да разберете, но няма кой да ви каже“. Въпросът е, че тя е имала достъп до касетите, нямаме известия за нея цели два месеца, преди да потърси работа в Тер Хоут, и има душевни проблеми. С изключение на Трибъл тя е единствената, която отговаря на описанието.

Върнаха се в другата стая. Директорката на персонала вече беше изпратила по някого две цветни снимки с размери 3 на 5 сантиметра. На едната беше Рене Хътчинсън, а на другата Трибъл. Моли ги подаде на Вейл и отново впери поглед в снимката на мъртвото тяло на Линда Балфур, поставена на масата пред нея.

— Мислите ли, че жена е способна да направи това? — попита тя.

— Мадам — каза Сен-Клер, — мисля, че една жена може да направи всичко, което може и мъжът, освен може би да стане баща. Макар вече да не съм сигурен дори в това.

32.

Анжелика Стодард беше нисичка и приличаше на майка си. Тялото й беше стегнато и стройно, сините й очи бяха толкова светли, че в първия момент човек можеше да си помисли, че е сляпа. Беше облечена с широк раздърпан пуловер, който се спускаше чак до коленете й. Джинсите й бяха изтъркани. Бе обута с маратонки, а върху русата й коса, чак до ушите й, бе нахлупена черна филцова шапка. Момичето изглеждаше погълнато от някаква мисъл и бързо крачеше напред със забоден в земята поглед. Когато Венъбъл изникна зад гърба й, Анжелика първоначално не и обърна внимание, но сетне рязко се обърна и я погледна.

— Здрасти — каза Венъбъл. — Казвам се Джейн Венъбъл. Адвокатка съм на майка ти. Можем ли да отидем някъде и да поприказваме няколко минути?

— Не и тук — тихо отвърна момичето и се огледа притеснено.

— Където кажеш.

— Няма значение, само да не е тук — повтори Анжелика.

Венъбъл я поведе към колата си. Излязоха от зоната на университета и спряха пред малко бистро. Намериха свободна маса в единия ъгъл. Анжелика си поръча капучино, а Венъбъл поиска кафе без захар.

— Защо дойдохте в училище? — попита Анжелика. — Защо първо не се обадихте?

— Опитах се, но не успях да се свържа.

Раменете на Анжелика се отпуснаха.

— О, да, телефонът е в коридора — каза тя и поклати глава. — Винаги е зает. Съжалявам, че се държах така, но… всичко това много ме потиска. Знам, че не е редно, но не мога да направя нищо.

— Не се притеснявай, Анжелика. Напълно те разбирам и няма никаква нужда да ми се извиняваш.

— Какво искате?

— Нуждая се от помощта ти.

— За какво?

— Искам да дойдеш с мен и да се срещнеш с майка си.

— Не мога! — бързо и тихо каза момичето. — Тя изрично ми забрани да…

— Анжелика, тя трябва да се бори.

— Не познавате майка ми. Щом си науми нещо…

— За Бога, тук не става въпрос какъв модел кола да си купи. Животът й е поставен на карта.

— Какво мога да помогна?

— Кажи й да се защитава.

— Няма да ме слуша и няма да промени решението си. Познавам я, мис Венъбъл. Говорих с нея. Позволиха й да ми се обади. През цялото време повтаряше само: „Това е единственият начин“.

— Трябва да дойдеш с мен и да ме подкрепиш.

— Тя ще ме убие! — възкликна момичето, после бързо добави: — Говоря в преносен смисъл, разбира се.

— Анжелика… Как те наричат, Енджи ли?

Момичето кимна.

— Виж, Енджи, трябва да й кажеш, че двамата с баща ти имате нужда от нея. Не може просто да стои в ареста и спокойно да чака да й дадат максимална присъда. Ако се бори, можем да спечелим делото. Нали не искаш майка ти да прекара следващите двайсет години в щатския затвор?

— Не! О, не! Мили Боже, защо се случи именно на нас! — проплака Анжелика.

— Имай ми доверие — каза Венъбъл. — Просто прави това, което ти казвам, и ми имай доверие.

Вейл беше осигурил разрешение за подслушването на телефонния автомат в коридора пред стаята на Вълпс. Самата стая също беше подслушвана. Двама експерти от следствената служба бяха оборудвали с необходимата апаратура един изоставен таван от другата страна на улицата. Единият от тях, Боб Морис, беше завършил училище по електроника и академията на ФБР. Партньорът му, Реджи Соломон, беше класически пример за отвеян гений, чийто единствен интерес бяха загадките на електрониката. Втори екип, съставен от Ранди Добсън, млад детектив с фланелка на „Атланта Брейвс“ под коженото си яке, и Кърби Гросо, висока, слаба жена, облечена с анцуг, седяха в една кола, паркирана в съседната пряка. Двамата бяха известни като най-добрите тайни агенти в следствения отдел. В спортния сак на Гросо бе монтирана миниатюрна камера, която й позволяваше да снима Вълпс, без да бъде забелязана.