Спектакълът на злото

— Не ме разбираш. Не можем да вкараме Реймънд Вълпс в съда. Двамата с теб сме обвързани от тайната. Ако бях отишъл при съдията Шоут и му бях разказал всичко това, признавайки, че съм направил грешка, той вероятно щеше да поиска да бъда наказан. Доколкото познавам отношението му към мен, това не би било чудно. От друга страна, какво щях да постигна, ако го бях казал на теб? Ти също нямаше да можеш да направиш нищо.

— Значи е дошло времето да го пуснат, а ти искаш да го задържиш вътре заради нещо, което ти е казал преди десет години.

— Проблемът е доста по-сложен.

— Но не е мой, Мартин.

— Права си, обаче точно сега имам нужда от помощта ти. Вълпс излиза на свобода. Няма никакъв начин да го спра и той го знае. Удуърд е абсолютно убеден, че Стемплър и Рой вече не съществуват. Според него Вълпс е напълно самостоятелна личност и той е успял да убеди в това щатската комисия.

— Тази мисъл е потискаща. Обичам медицината също толкова, колкото ти обичаш правото. Ако това, което чувствам, е истина… не знам, но сякаш и двамата сме сбъркали професиите си.

— Не и ти. Ти свърши работата си.

— Доколкото разбирам, не съм била достатъчно добра.

— Той успя да ни измами, Моли. Трябва да призная, че аз исках да бъда излъган, исках да му повярвам, защото това беше единственият начин да спечеля делото. Звучи иронично, нали? Това, от което най-много се боя, е да съдя невинен човек, а в същото време трябва да живея с мисълта, че съм отговорен за спасението на виновен.

— Мисли практично. Ако няма какво да направиш, забрави за случая. Проблемът вече не е твой.

— Мой е. Така иска той.

— Какво искаш да кажеш?

Вейл повика Сен-Клер.

— Какво си спомняш най-ясно от убийството на епископа?

— Най-ясно ли? Снимките — отвърна тя. — Бяха отвратителни.

— Нещо друго? Спомняш ли си момчетата от олтара? Имената им?

— Страхувам се, че не. Помня само, че той ги уби.

— Не всичките. Един успя да избяга. Името му беше Алекс Линкълн. А помниш ли приятелката на Стемплър?

— Да. Срещнах я веднъж. В онзи приют…

— Дома на спасението. Линда Гелерман.

— Беше доста изплашена. Беше и бременна. Доколкото си спомням, имаше намерение да прави аборт.

— Точно така. Успя да оправи живота си, омъжи се преди две години и роди момче.

Тя се усмихна.

— Приятно е да чуеш история с хубав край.

— За съжаление, краят не е тук. Преди шест месеца в една прекрасна утрин някой се промъкнал у тях и я накълцал пред очите на детето й.

Очите на Моли се разшириха.

— А само преди десет дни някой сторил същото с Алекс Линкълн. Приликите с убийствата на Стемплър са много, на първо място изрязването на гениталиите и изписаните с кръв символи на тила. Знаем, че двете убийства са дело на един и същ човек. Едното е в Южен Илинойс, а другото край Сент Луис. В същото това време Стемплър е под максимална охрана и през последните десет години не е имал посетители и не е получавал или писал дори едно писмо.

— Но мислиш, че по някакъв начин е свързан с всичко това?

— Нещо такова.

— И как?

— Не знаем как и не знаем защо. Но съм убеден, че той режисира някакъв сериен убиец. Ние — Харви и аз — мислим, че това вероятно има връзка с прехвърлянето.

— Прехвърлянето ли? Не разбирам.

— Не е ли истина, че прехвърлянето на една личност към друга предизвиква у пациента ирационални очаквания към хората, с които работи или живее? Не е ли вярно, че повторното изживяване може да създаде големи проблеми?

— Възможно е. Има различни причини. Хората обикновено търсят одобрението на своите родители или на някой уважаван близък. Разочарованието може да предизвика ярост или някаква друга форма на несъгласие.

— И тази форма може да бъде по-лоша, отколкото очакваме?

— Да.

— И тенденциите могат да убегнат от погледа на терапевта, нали?

— Обикновено именно симптомите на неестествено поведение поставят пациента под специално наблюдение.

— Въпросът ми беше друг.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Опитвам се да кажа, че може би някой, с когото си се занимавала, е имал по-различни душевни проблеми от…

Страните й порозовяха, а тонът й стана по-остър.

— Не си убеден в способностите ми, нали, Мартин?

— Разбира се, че съм убеден.

— Но дори не ме използва като свидетел по време на процеса.

— Ти свърши работата си, Моли. По дяволите, ако не беше ти… — Той спря, осъзнавайки, че разговорът взима неочаквана насока.

— Ако не бях аз, ти нямаше да имаш тези проблеми, това ли се опитваш да кажеш?

— Не, не. — Той поклати глава. — Отговорен съм аз и само аз.

— Тогава спри да внушаваш…

— Не внушавам нищо!

— Внушаваш, че един от моите пациенти е убиецът, когото търсиш.

— Не, просто мислим, че е възможно да е някой от тях. Пазиш ли касетите, които записа със Стемплър?

— Да.

— Къде са те?

— Заключени са.

— Къде?

— В кабинета ми.

— Можем ли да ги видим?

— Какво се опитваш да докажеш?

— Можем ли да ги видим, моля те?

Тя стана и отвори вратата към частния си кабинет. Покрай стените имаше дървени библиотечки, в които се виждаха безброй документи, папки и книги. Касетите със Стемплър бяха в края на една полица — двайсет и три, в отделни черни кутии, на гърба на всяка бе означена датата на записа.