Спектакълът на злото

Лоенщайн се отпусна зад бюрото си и им посочи двата дървени стола пред него.

— Оценявам помощта ви в случая, докторе — каза Вейл. — Не бих ви обезпокоил, ако Моли имаше възможност да приеме обаждането ми.

— Разбирам характера на проблема ви, мистър Вейл, но не знам никакви подробности около случая Стемплър. Имам чувството, че трябва да го изясните двамата с Моли. Също така съм сигурен, че ако се бяхте свързали по телефона с нея, тя щеше да ви откаже среща.

— Защо?

— Преди няколко години Моли преживя нервна криза. Комбинация от изтощение, депресия и алкохол. Прекара тук година и половина като пациент.

— Съжалявам, не знаех.

— Успя да надмогне основните си проблеми. Е, имаше странични ефекти. Близо година страдаше от агорафобия, казано иначе — страхуваше се от откритото. Не излизаше навън. За щастие, преживя и това. Разполага с малка къща край пътя, купи си кола. Сега работи главно с деца и трябва да ви кажа, че има успех. Избягва прекалените натоварвания. Както сигурно знаете, тя е великолепна жена. Завършила е с пълно отличие университета в Индиана. Доста чувствителна дама.

— Знам това, докторе — каза Вейл. — Тя свърши отлична работа по делото Стемплър.

— Точно това имам предвид. Мисля, че е оставило известни следи.

— И по-точно?

— Не съм съвсем сигурен. Когато пристигна тук, беше доста затворена. Не искаше да говори за това доста дълго време. Де факто, така и не разказа нищо за случая, освен със строго научни термини. Със сигурност това не е опит, който би искала да изживее отново.

— Ако не иска да говори с нас, защо тогава ни поканихте тук?

— Защото проблемът е сериозен. А тя вече е достатъчно силна, за да може да се справи с него.

— Вие ли сте нейният терапевт?

— Бях. Тя освен това ми е и близък приятел. От петнайсет години. Проблемите на брат й също се отразиха върху състоянието й. Нали знаете за него?

Вейл кимна.

— Закъснял стресов синдром от Виетнам, нали?

— Да. Той е кататоник. Така и не се оправи. Проблемът е доста сериозен.

— Не й завиждам — отбеляза Вейл. — Но все пак сте я убедили да говори с нас.

— Казах й, че ситуацията е доста заплетена. Не съм навлизал в подробности. Тя ми има доверие.

— Благодаря.

Вейл и Сен-Клер станаха почти едновременно.

— Между другото, докторе — каза Вейл, — бихте ли ми обяснили какво по-точно е психопат? С възможно най-прости думи, разбира се.

Лоенщайн го погледна внимателно, после бавно поклати глава.

— Абсолютно аморален човек, параноичен, таи в себе си огромна ярост, която най-често успява да скрие. Спомняте ли си момчето в Тексас Тауър? Никой така и не разбра точно колко е бил разярен, докато не превърна града в стрелбище. Освен това психопатите са антисоциални и са патологични лъжци. Законите не означават нищо за тях.

— Готови ли са да извършат убийство?

— Понякога. Зависи от степента на ярост. Могат също така да бъдат чаровни, интелигентни, приятни и харесвани в обществото. Защо ме питате?

— Мисля, че Аарон Стемплър идеално се вписва в описанието.

— Истински чаровник, а?

Вейл кимна.

— Е, с това си изкарваме хляба, мистър Вейл — каза той и се върна към пеперудата си. — Втората врата вляво. Очаква ви.

Кабинетът на доктор Моли Ерингтън беше мебелиран семпло, но с вкус. В ъгъла бе разположен зелен мек диван, покрит с възглавнички, край него имаше два люлеещи се стола. В центъра на стаята имаше старинна масичка за кафе. Тапетите на стените бяха в сиво и бяло. Върху дивана бе преметнато вълнено одеяло, а в единия край на масичката бе поставена ваза с яркожълто цвете. През единствения прозорец в стаята проникваше бледа светлина, в ъглите се таяха мрачни сенки.

— Здравей, Мартин — тихо каза тя.

Вейл бе изненадан от вида й. Беше по-мъничка, отколкото си я спомняше, нежната й кожа бе потъмняла от белезите на времето и страданията, в тъмнокестенявата й коса се забелязваха сиви нишки. Светлите й сини очи гледаха измъчено. Очевидно годината, когато се бе лекувала, бе оставила сериозен отпечатък върху някогашната Моли Ерингтън. И въпреки това в нея все още се забелязваше нещичко от старата й сила и упоритост.

— Здрасти, Моли. Радвам се да те видя.

— Минаха десет години — каза тя. — Доста време. Изобщо не си се променил. Заповядай, седни.

После се усмихна на Сен-Клер.

— Аз съм Моли.

— Харви Сен-Клер, докторе. Приятно ми е.

Вейл седна на дивана, а Сен-Клер се отпусна в един от люлеещите се столове.

— Доста приятно местенце — обади се Вейл. — Напомня ми за колеж или нещо подобно.

— Фред го нарича „общежитието“ — каза тя. — Живях тук известно време.

— Той ни каза.

— Сега живея в града. Пазарувам, ходя на кино. — Тя се усмихна. — Вече не страдам от агорафобия.

— Съжалявам за болестта ти. Не знаех…

— Благодаря. Преживяването беше доста странно — да бъдеш за малко от другата страна. Даде ми нов поглед към живота.

Тонът й подсказваше, че не би искала да обсъждат повече миналите й проблеми. Извади един пепелник от чекмеджето на бюрото си, постави го на масата и каза:

— Можете да пушите.

Изглеждаше толкова спокойна, че Вейл се запита дали не е взела някакво успокоително.