Спектакълът на злото

О, ЛИСИЦА, ДОВЕЧЕРА! БЛАГОДАРЯ. БЛАГОДАРЯ ТИ, ЛИСИЦА.

ХИДРА?

ДА, ЛИСИЦА?

ЗНАЕШ КАКВО ДА ПРАВИШ СЛЕД ТОВА.

О, ДА, ЛИСИЦА, РАЗБИРА СЕ.

ЗАПОЧНИ С НОМЕР ТРИ.

НОМЕР ТРИ! ДА, ДА, ДА, ЛИСИЦА, ДА! ДО СКОРО…

Вълпс написа „END“ и екранът угасна. Сърцето му препускаше. Беше получил ерекция. Наведе се напред, така че лицето му остана скрито зад капака на видеокасетофона. Дъхът му се учести. Празнеше се. После пое дълбоко дъх няколко пъти и се отпусна назад. Пулсът му лека-полека се нормализира. Той въздъхна.

После откачи малката кутия и отвори чантата с инструментите. Грижливо уви компютърчето и кутията в парче станиол, после ги постави в дъното на чантата, покривайки ги с останалите инструменти.

„И така, за днес свършихме.“

31.

Двумоторният самолет се приземи на тревистата писта край малкото градче Милфорд в Северна Индиана. Никой не ги чакаше с луксозна лимузина, така че Вейл и Сен-Клер наеха кола от летището и поеха към института „Джъстин“. Той се намираше на шест мили на юг покрай река Флатрок и правеше далеч по-приятно впечатление от Дейзиленд. Редица големи дървета скриваха „Джъстин“ от магистралата, а към самия институт водеше чакълест път. Когато пресякоха горичката, пред очите им се разкриха постройки, които приличаха повече на нечие имение, отколкото на институт за душевноболни. Няколко стари тухлени сгради обграждаха неголямо езеро. Висок силоз се бе изправил като самотен пазач в средата на широката поляна, която разделяше застроената част от гората. От едната страна на езерото, зад постройките, висока телена ограда обграждаше огромно игрище, където се забавляваха няколко деца. Една жена, облечена в дебело червено яке, четеше книга близо до тях. На езерото имаше малък пристан, в единия му край бе издигнат навес с тенекиен покрив. На двайсетина метра от брега плаваше дървен сал.

— Прилича на един летен лагер, където ни водиха, когато бях малък — каза Сен-Клер.

— Някак не мога да си те представя като дете, Харви — каза Вейл.

— Бях на девет години. По дяволите, мразех го! Трябваше да плуваме всеки ден, а водата беше направо ледена. Устните ми посиняваха. — Той се изплю през прозореца на колата и попита: — Как му беше името на оня?

— Лоенщайн. Доктор Фред Лоенщайн. Той е директорът.

— Симпатяга ли е?

— Звучеше доста приятно по телефона.

— Не си говорил с нея, така ли?

— Секретарката й каза, че била на съвещание, така че потърсих директора.

— Той знае ли за какво става въпрос?

— Горе-долу.

Завиха към това, което очевидно беше главната постройка и спряха пред входа. Беше масивна тухлена сграда с висок, покрит с керемиди покрив. На чакълестата алея отпред бяха паркирани няколко коли. Откъм езерото повя хладен вятър и вдигна облачета прах. Едно момче на петнайсетина години миеше с маркуч паркиран наблизо стар пикап.

— Търсим доктор Лоенщайн — викна Вейл. — Кабинетът му в тази сграда ли е?

Момчето кимна.

Влязоха и се озоваха в огромно фоайе с висок таван и голяма камина, обградена от стари дивани и кресла. На рецепцията седеше едра жена към четиридесетте, със сива коса, събрана на кок с метални фиби. Върху олющеното дървено бюро пред нея имаше вазичка с няколко градински цветя. На стената зад гърба й висеше голяма репродукция, леко наклонена на една страна. Единственото модерно нещо край нея беше интеркомът.

— С какво мога да ви помогна? — любезно попита жената.

— Казвам се Мартин Вейл и имам уговорена среща с доктор Лоенщайн.

— От Чикаго сте, нали?

— Точно така.

— Доста бързо пристигнахте — отбеляза тя и вдигна слушалката.

— Чудесата на полета — ухили се Сен-Клер и й намигна.

Тя го погледна над спуснатите на носа й очила, после каза в слушалката:

— Докторе, вашите гости от Чикаго са вече тук. Да, и аз им го казах… Чудесата на полета. Добре. — Тя затвори и се обърна към тях. — Първата врата вдясно.

После махна с ръка към една отворена врата в коридора и закачливо се усмихна на Харви.

Лоенщайн беше огромен мъж с широки рамене и рошава кестенява коса. Беше навил ръкавите на ризата си до лактите, а измачканите му панталони бяха изтъркани на коленете. Лицето му бе широко и добродушно, в пълна противоположност на доктор Удуърд, с когото Вейл бе имал честта да се запознае съвсем скоро.

Седеше зад бюрото си и, стиснал в ръка лупа, изучаваше една голяма жълта пеперуда, забодена с карфица върху квадратно картонче. Бюрото бе покрито с документи, книги и разни хартийки, а в единия ъгъл имаше недопита чаша чай. Вейл почука по отворената врата и докторът вдигна поглед.

— Доктор Лоенщайн? Аз съм Мартин Вейл, а това е Харви Сен-Клер.

— Е, определено не сте си губили времето. Дойдохте по-бързо, отколкото очаквах — приветства ги гръмогласно докторът.

— За специални случаи като този разполагаме с двумоторна „Чесна“ — обясни Вейл. — Спестихме два часа.

— Чудесно — каза Лоенщайн, остави лупата и протегна огромната си ръка.

— Красива е — отбеляза Сен-Клер и кимна към пеперудата.

— Обикновен монарх — обясни Лоенщайн. — Намерих я на перваза сутринта. Помислих си, че на децата ще им е приятно да я разгледат. Искате ли нещо? Чай, кафе?

— Не, благодаря — отвърна Вейл.