Спектакълът на злото

— Разбираемо е. Реймънд не е изпитвал болка. Не е преминал през всички страдания, които е изживял Аарон. Но е взел поуката от тях. Той просто наблюдаваше отстрани битката между Аарон и Рой. Съвсем обективно и рационално. Ужасът, който преживяваше Аарон, не се отразяваше по никакъв начин на Реймънд, защото той беше способен да изпитва щастие. Реймънд беше — и продължава да е — всичко, за което Аарон някога си е мечтал. Така че в крайна сметка се появи на сцената и унищожи Рой. Всъщност беше много доволен да се отърве и от двамата.

— Има си хас! — измърмори Вейл. — Следователно вече не можете да предизвикате появата на който и да е от тях?

— Точно така. През последните осемнайсет месеца Реймънд е психически стабилен. Никаква пориомания, никаква следа от Аарон или пък Рой. Впрочем напоследък Реймънд дори не ги споменава много често. Настоящето и бъдещето го занимават далеч повече, отколкото миналото.

— И искате да ми кажете, че този Реймънд Вълпс е напълно здрав?

— Като мен и вас. В конкретния случай един разстроен юноша бе заменен от приятен, образован и разумен мъж. Пред себе си имаме очарователен човек с невероятен коефициент на интелигентност и удивителна памет. Той е рационален, уравновесен и с разностранни интереси. Двамата с него сме добри приятели. Играем шах, обсъждаме филми и книги. Между другото, той чете непрекъснато — книги, списания, научни трудове, художествена литература, справочници… Жаждата му за информация е неутолима.

Самодоволната усмивка на Удуърд предизвика у Вейл отвращение. Когато говореше за Реймънд, докторът звучеше като съвременен Франкенщайн, който бе взел обвивката на Аарон и беше напъхал в нея друго човешко същество, създадено по възможно най-добрия образец.

— Далеч повече ме интересува дали е бил посещаван, дали е разговарял с някого лично или по телефона, дали е писал или получавал писма? Дали е имал каквато и да е връзка с външния свят — подчерта Вейл.

— Не бих казал. Е, през последните няколко месеца тук идваха лекари, които искаха да се запознаят с напредъка ни по случая. Разбира се, те винаги бяха придружавани от членове на персонала. Става въпрос за чисто научен интерес — въпроси и отговори, нали разбирате?

— И не е говорил по телефона?

— Кой би му се обадил? За последните десет години не е получил нито едно писмо, дори картичка.

— Не е ли писал някому?

— Честно да ви кажа, Мартин, мисля, че Реймънд не иска да си кореспондира с никого. Вижте, той все пак знае доста за миналото си, но не всичко. Научил е достатъчно, за да разбере какво се е случило с Аарон и защо се е появил Рой. Има неща, които не го интересуват. Предполагам, че в известна степен можем да сравним Реймънд с човек, който има амнезия. Знае точно толкова за миналото си, колкото му трябва. Няма нужда или пък не иска да научи повече.

Удуърд стана и отиде до вратата.

— Ще пратя Макс да го извика — каза той. — Извинете ме за минутка.

Вейл извади цигара и я запремята между пръстите си. Всичко, което бе казал Удуърд, звучеше съвършено логично. Разумно и медицински обяснимо. Без грешка.

Как ли пък не! Един психопат си живееше комфортно в модерна лудница и беше убедил всички лекари, че някакво чудо го е превърнало в сладур на име Реймънд Вълпс — напълно здрав и душевно уравновесен.

Вейл, разбира се, въобще не вярваше на тази трансформация. Но пък правилата на играта не му позволяваха да сподели с останалите това, което Аарон му беше казал веднага след края на процеса.

След няколко минути в стаята влязоха Удуърд, Макс и Вълпс. Реймънд все още се усмихваше.

— Някой иска ли нещо за пиене? — любезно попита Макс.

— За мен кока-кола — отвърна Вълпс.

— Сода — обади се Удуърд.

— Кока-кола — каза Вейл.

Вълпс седна срещу него, а Удуърд се настани отстрани, като водещ на телевизионен дебат.

Вейл не знаеше какво да каже. Поздравления за новата ти личност? Добре дошъл при нас, Реймънд? С каквото и да започнеше, щеше да прозвучи лицемерно.

— Е, искахте да се запознаете с Реймънд. Ето го и него — гордо каза Удуърд.

— Трябва да ме извиниш, Реймънд — каза Вейл. — Леко съм зашеметен от чудесата на науката.

Усмивката на лицето на Удуърд угасна. Вълпс не помръдна. Очите му срещнаха тези на Вейл.

— Всички реагират така — каза младежът. — Докторът дори пише книга за мен. Можеш да спечелиш наградата „Пулицър“, нали, Сам?

— Е, ще видим — отвърна Удуърд и скромно наведе глава.

— Звучи ми доста странно — каза Вейл. — Появяваш се изведнъж — ни в клин, ни в ръкав. Не си ли се питал коя например е майка ти?

Вълпс не се поколеба нито за миг.

— Майка ми е Мнемозина, богиня на паметта и родителка на деветте музи.

После тихо се засмя.

Удуърд се ухили.

— Реймънд има невероятно чувство за хумор — каза той.

— И значи просто се отърва от Рой, така ли? — попита Вейл.

— Да кажем, че мандатът му изтече — отвърна Вълпс. — Вече го няма.

— А какво научи от него и Аарон?

— Ами, Рой не беше толкова интелигентен, колкото Аарон, но пък беше далеч по-опитен.

— Искаш да кажеш хитър?

— Искам да кажа, че не беше наивен.

— А Аарон такъв ли беше?

— Сам знаете.

— Така ли?