Спектакълът на злото

— Как само сгащихте онази прокурорка, как й беше името…

— Рой ли го каза? Сгащил съм я? — попита Вейл, без да отговаря на предишния въпрос. Този копелдак много добре знаеше името на прокурорката.

— Аз го казвам.

— Чудесно.

— Прочетох протоколите от делото. А и Рой ми каза, че сте играли по най-добрия начин. Започнали сте да питате за символите, после сте се дръпнали. Нищо чудно, че сте известен като великолепен стратег.

— Аарон и Рой някога разказвали ли са ти за убийството на онзи проповедник… не мога да си спомня името му, минаха десет години.

— Шекълс.

— Точно така, Шекълс.

— Рой го споменаваше. Не са го харесвали кой знае колко.

— Подценяваш чувствата им — отбеляза Вейл.

Реймънд леко се усмихна и кимна.

— Предполагам, че сте прав. Той е първата им жертва, нали знаете?

— Знам.

— Е, мистър Вейл, вие вероятно ги познавате по-добре от мен.

— О, не мисля.

За миг очите им се срещнаха. Нищо. Дори не мигна. Погледът му го издава, помисли си Вейл. Когато лицето му се смееше, очите му не се променяха. Оставаха все така студени.

— Ами другите? Разказвал ли ти е за тях?

— Имате предвид брат му и бившата му приятелка, Мери Лафърти?

— Не си спомням името й — каза Вейл.

Реймънд впи очи в неговите.

— Лафърти — повтори той. — Мери Лафърти.

— О, да — каза Вейл.

— Всъщност Рой говореше и за Томи Халоуей и Били Джордан — продължи Вълпс. — Момчетата от олтара.

Вейл се втренчи в очите му. Те излъчваха само омраза. Внезапно спомените от онази ужасна нощ го връхлетяха. Тъмната къщичка и отблясъците от падащите върху езерото лунни лъчи. Труповете и ужасяващата миризма.

„Отговорността за всичко това е моя“ — помисли си той. Опита се да се концентрира и да се върне към настоящето.

— Значи сте говорили за момчетата от олтара — каза той.

— Разбира се, нали това е същността на въпроса.

— И не само това — отбеляза Вейл. — Ами Алекс? Разговаряхте ли и за Алекс?

— Алекс?

— Линкълн. Алекс Линкълн.

— Линкълн. — Вълпс дори не трепна. — Сигурно имате предвид другото момче, нали? Рой май не го споменаваше често.

„Ако очите са огледало на душата — помисли си Вейл. — Реймънд няма душа.“ Аарон вероятно му бе предал интелекта и фантастичната си памет, но не и душата си. Защото Аарон също нямаше душа.

— А Линда? Някой споменавал ли е Линда?

Реймънд изви глава към прозореца и каза:

— Гелерман. Името й беше Линда Гелерман. Аарон изпитваше топли чувства към нея, макар да го беше изоставила.

— Той ли ти каза, че го е изоставила? — попита Вейл.

— Е, не съм сигурен, че го цитирам съвсем точно — отвърна Реймънд.

— Рой някога споменавал ли ти е какви бяха последните му думи, когато се разделихме?

Вълпс го погледна безизразно, после бавно поклати глава.

— Не си спомням. За какво става дума?

— Нищо особено. Опита се да се пошегува.

— Падам си по добрите шеги.

— Може и да ти го разкажа, но някой друг път.

Вълпс се изправи в стола си и чертите му забележимо се изопнаха.

— Сигурно шегата е била доста добра, за да я запомните след всичките тези години.

— Знаеш как е. Понякога помниш някоя глупост цял живот.

Удуърд забеляза нарастващата враждебност между двамата и реши да се намеси.

— Реймънд, кажи на Мартин за първото си излизане в града.

Беше ред на Вейл да се стегне. Погледна Вълпс и очите им се срещнаха.

— Бил си навън? — попита Вейл, опитвайки се да запази самообладание.

— Само три пъти — обясни Удуърд. — Под наблюдение.

— Кога беше това?

— През последните две седмици — отвърна Вълпс. Погледът му беше все така студен. — Нямате представа какво чувство изпитваш, когато влезеш в сладкарницата и имаш пред себе си двайсет и осем вида сладолед, покрити отгоре с шоколадов крем или…

Нещо не беше наред и Вейл веднага разбра, какво е то. В тона на Вълпс нямаше радост, нямаше възбуда, нямаше чувства. Човекът срещу него се владееше перфектно.

— Или сметана — каза Вейл.

— Да, сметана — повтори Вълпс.

— Значи най-възбуждащото в първия ти ден навън беше сладоледът с шоколадов крем или сметана? — попита Вейл.

— Това е само метафора — поясни Реймънд. — Става въпрос за свободата на избора. Ако не друго, поне можеш да избираш между шоколадов и сметанов.

— Още една метафора — отбеляза Вейл. — Черно и бяло, както обикновено става в живота.

Погледите им все още не се откъсваха един от друг. Черно и бяло. Вейл си спомни за последния ден от процеса. Беше прекарал седмици, борейки се да докаже с помощта на екипа си, че Стемплър наистина съчетава две индивидуалности в едно тяло: Аарон, симпатичното дете от Криксайд, Кентъки, което бе преживяло толкова мъки и страдания, и Рой, злият близнак с неутолима жажда за отмъщение и убийства. Беше спечелил и спасил Стемплър от сигурна екзекуция, а Венъбъл, съзнавайки, че е загубила, се беше съгласила на сделка със защитата. Аарон Стемплър беше пратен в Дейзиленд до пълното му излекуване.

Победата беше въодушевила Вейл. И внезапно, излизайки от съдебната зала, Стемплър се беше обърнал към него и усмихнато бе прошепнал: „Да предположим, че никога не е имало Аарон“. Смехът му отекваше из коридора, докато го отвеждаха.