Спектакълът на злото

— Това, към което се стремя, са дела без никакви подводни камъни. Не искам в средата на процеса да открия, че съдим невинен човек. Трябва да съм сигурен, че обвиняемият наистина е виновен. Иначе бих се отказал. Ако това означава, че влизам в съда само когато съм сигурен, че ще спечеля, нека бъде така. Ако съм абсолютно убеден, без никакво съмнение, във виновността на обвиняемия — като Дарби например — бих хвърлил всичките си сили, за да му осигуря справедливо наказание.

— Но можем ли въобще да бъдем толкова сигурни, Марти? — попита тя.

— Тоест?

— Ами, искам да кажа, че ако не става въпрос за предварително решен случай, много трудно бихме могли да бъдем сигурни във виновността на когото и да е.

— Но сме сигурни за Дарби.

— И ти реши да сключиш сделка.

— Направих го, защото все още нямаме достатъчно сили за дело. Всичко, с което разполагаме, е превъзходният слух на онази стара госпожа. Рейни за нула време ще измъкне това копеле на свобода. Вече ти казах, много по-добре е да го вкараме за двайсет години, отколкото след няколко дни отново да е в бара на Попи Палмър с двеста и петдесет бона в джоба.

— Може би онези са имали предвид точно това.

— Кои? С кого си разговаряла?

Тя вдигна рамене.

— Наистина не си спомням. Някакви адвокатчета при Гуидо говореха за теб.

— А ти как реагира?

— Ядосах се — отвърна тя.

Вейл се засмя. След миг и тя го последва.

Когато смехът им затихна, лицето му отново се изопна. Парвър го погледна и осъзна, че никога до този момент не го виждала толкова ядосан. Когато нещо го изкарваше извън кожата му, той заприличваше на опитен играч на покер. Лицето му се превръщаше в каменна маска и само очите му показваха някакво чувство. Погледът му ставаше напрегнат и предизвикателен. Когато беше спокоен, отношението му беше типично ирландско — „не се коси“ или пък „заслужава ли си да се нервираш за дреболии“.

Сега погледът му беше много, много напрегнат.

— Какво те яде? — попита тя. Изненада се, че сама зададе този въпрос и осъзна, че може би в този миг бе преминала границата между професионалните и личните отношения.

Очите му се втренчиха в отсрещната стена, той пъхна цигарата между устните си, но не я запали.

— Стемплър — отвърна той след малко.

— Стемплър?

— Днес се видях с него.

— И какво те разстрои?

— Той е лъжец. Напълно аморален. Психопат и убиец. Скоро ще бъде навън и сигурно вече е набелязал следващата си жертва. Наясно е, че аз знам истината, но е наясно също и че не мога да направя нищо, за да го спра. Това го изпълва с огромно удовлетворение.

Очите й се разшириха.

— Само това ни трябваше!

— Ти си първата, на която го казвам — подчерта той. — Пази го в тайна, докато сам не реша да го известя на останалите.

— Какво смяташ да правиш?

— Ако знаех отговора, нямаше да седя тук в тъмното. Вече щях да съм приключил с великолепните спагети, които готви Джейн, и да предвкусвам по-нататъшните удоволствия за вечерта.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Шана, ти си доста умно момиче и си страхотна в съда, обаче това надали е нещо, в което би искала да се забъркаш. Няма нищо общо с разглеждането на снимки от местопрестъплението или разпита на някой новоизпечен убиец. Става въпрос за игра на дявола и бъди сигурна, че ако застанеш твърде близо, огънят няма да те пощади.

Тя не отговори. В стаята настъпи мълчание. След известно време Парвър се прокашля и се надигна. Тогава Вейл внезапно се изправи в креслото си и изпука с пръсти толкова силно, че я стресна.

— Окей — каза той. — Благодаря, че ме изслуша. Сега смятам да отида у Джейн Венъбъл и да се опитам да забравя всичко това поне за няколко часа. Що се отнася до Едит Стодард, права си. Както казва Джейн, в случая има нещо гнило. Разбери какво е то. Аз също бих искал да го узная. Делото е твое, Парвър. И така, има ли нещо специално, което искаше да ми кажеш?

— Не, просто исках да поговоря с някого и попаднах на теб.

— Искаш ли да поговорим още?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не, а съм сигурна, че и ти не си в настроение. Вейл стана и разкърши ръце.

— Точно така. Хайде да тръгваме. Ще вземем такси, аз черпя.

— Ще си платя своята половина — запротестира тя.

— Добре, добре — успокои я Вейл. — Ако толкова настояваш, можеш да платиш и цялата сметка.

Харви Сен-Клер наблюдаваше залеза през един от прозорците на фермата. На около половин миля от постройката се виждаха танцуващите лъчи на фенерчетата. Търсеха Попи Палмър вече шести час.

— Няма да я намерят, Абъл.

— Знам.

— Тогава защо ги прати там?

— Може и да греша.

Стенър от два часа седеше зад бюрото на Дарби и ровеше в сметките, писмата, бележките и останалите документи, които бе открил из чекмеджетата. Сен-Клер издърпа един стол и седна.

— Никаква самолетна резервация. Не е викала такси. Колата й е паркирана пред апартамента…

— Не е изключено да я е откарал Дарби.

— Никаква самолетна резервация — повтори Сен-Клер. — И никаква сестра във Финикс.

— Отишла е при някой друг.

— Никаква самолетна резервация…

— Платила е в брой и е оставила измислено име.

— Снимката й е разпратена по всички билетни бюра на летището. Никой не я разпозна.

— Може да е носела перука.