Спектакълът на злото

— Ти си доста странен човек, Абъл, известно ли ти е?

— От десет години работя за Мартин Вейл. Не се притеснявай, и ти ще свикнеш. Той мрази изненадите.

— Щом не е тук и не е заминавала, къде, по дяволите, може да бъде?

Стенър не отговори.

— Понякога ми се иска никога да не бях чувал за правата на заподозрения и всички онези шибани глупости — измърмори Сен-Клер. — Тексаското правосъдие би свършило далеч по-добра работа.

— Какво е тексаското правосъдие? — поинтересува се Стенър и почти веднага съжали, че е попитал. Беше подредил проверените писма в единия край на бюрото, а в другия бе купчинката с днешната, още неотворена поща.

— Когато работех като шериф, тоест преди двайсетина години — започна Сен-Клер, — веднъж ме пратиха на юг, към мексиканската граница, по следите на един тип — Чъло Грасиас, който незаконно прекарваше емигранти през границата и ги продаваше за ратаи на разни земевладелци от околността. Двама колеги, едни от най-добрите ми приятели, го хванали и го карали към Сан Антонио, но не знаели, че приятелката на Грасиас му дала някакво шоколадче, в което била натъпкала пружина от часовник. Доколкото си спомням, шоколадчето беше „Сникърс“ или „Марс“.

Стенър учудено вдигна поглед, после отново се съсредоточи върху пощата. Сен-Клер продължи:

— Чъло мушнал пружинката в задния си джоб, защото знаел, че ще му сложат белезниците на гърба. Докато го карали — той бил на задната седалка — измъкнал пружинката и успял да отключи белезниците. Сетне се навел напред, измъкнал пищова на Фреди Корело, изстрелял два куршума в главата му, после вкарал останалите четири в тила на Чарли Хинкъл, който карал, сетне скочил на предната седалка, изритал двата трупа навън и се понесъл към границата с полицейската кола. Намерили колата на около десет мили от граничния пункт Игъл. Така че аз отидох в Игъл и именно там срещнах Харли Бонън, който беше към метър и деветдесет и тежеше стотина килограма. В сравнение с него Джон Уейн би приличал на третокласник.

— Аха.

— Разправих на Харли това, което знаех, и той ми каза, че познавал онзи шибан мексиканец и че можел да ми помогне. После ме настани в някакъв скапан мотел, в който нямаше климатик и хлебарките бяха като плъхове. От тавана висеше вентилатор колкото хеликоптерна перка.

— Аха.

— На следващия ден Харли ме събуди в четири сутринта и ме откара в Куемадо, където точно до реката, в една падинка, намерихме дузина мъртви мексиканци, всеки с огромна дупка в тила. Бяха съблечени чисто голи. Харли почна да души наоколо и най-сетне каза, че един сигурно е избягал. Значи ние тръгваме по някакви следи и след няколко часа стигаме до една пещера, където намираме нещастника, умиращ от жажда.

— Аха.

— Той ни разказа, че били прецакани от някакъв федерален капитан на име… по дяволите, как се казваше оня… ъъ, Мартино, Мартинес, нещо от този род. В далаверата участвал и тип, наречен Чъло, който трябвало да ги вземе от границата и да им намери добра работа отсам. Само че капитанът и Чъло изведнъж почнали да стрелят по тях. Този едва успял да се измъкне. Харли познаваше Мартинес и същата вечер се насочихме към Рио Гранде. Минахме реката и открихме, че онзи тип, капитанът, се налива в една кръчма наблизо. Изчакахме го отвън и когато излезе, Харли го хвана за врата и го хвърли отзад в джипа. После се върнахме край реката и Харли събори онзи във водата, събу му панталоните и му навря огромния си пищов в задника, след което каза: „Къде е Чъло? Броя до три и после не знам, може да се наложи да ти пръсна мозъка по втория начин.“

— Аха — измърмори Стенър, все още преглеждайки пощата.

— След час бяхме край един бар от американската страна. Камионетката на Чъло беше отвън, а той самият седеше вътре, наливаше се с бира и щипеше някаква сеньорита. Харли извади един нож, дето повече приличаше на сабя, и издълба ей такава дупка в една от задните гуми на камиона. Аз се вмъкнах в бара и си викнах една бира, после казах на мексикански: „На камиона отвън нещо са му спаднали гумите“. Чъло се изстреля през вратата, аз го последвах. Той заоглежда пораженията върху гумата и тогава зад гърба му изникна Харли, извади патлака и изръмжа: „Гарсиас, арестуван си за убийство“. Онзи направи голямата грешка да посегне към кръста си, тогава се чу „буум!“ и шерифът проби в корема на това тъпо копеле дупка колкото пица. И знаеш ли какво ми каза после старият Харли? „Един затворник струва на държавата двайсет долара дневно, а Чъло щеше да прекара в пандиза двайсет години. По дяволите, Харви, току-що спестихме на данъкоплатците около сто бона. Трябва да се почерпим.“ Ето това имам предвид, когато говоря за тексаско правосъдие.

Стенър все още бе зает с писмата и документите.

— Доста си обстоятелствен — отбеляза той.

— Помислих, че искаш да чуеш всички подробности — каза Сен-Клер. — А и не виждам за къде бързаме.

Той стана, отиде до прозореца, отвори го и изплю тютюна, който дъвчеше.

— Ако беше на мястото на Дарби и искаше да се скриеш за седмица-две, къде щеше да отидеш? — попита Стенър.

— Нямам представа. Хаваите? Карибските острови?