Спектакълът на злото

— Не може да си го позволи. Застрахователната компания не му изплаща полицата, банковата му сметка е почти празна. Със сигурност е изчерпал кредитните си карти. А и вчера все още е бил тук — пощата е отваряна.

Той подаде на Сен-Клер някаква телефонна сметка.

— Какво ще кажеш за един малък ловен излет? Хижата Ред Марш, на около осемдесет мили оттук. Точно на брега на река Пекатоника. Обаждал им се е два пъти миналия месец и веднъж само преди няколко дни.

Стенър набра номера.

— Ред Марш — чу се приятен глас с лек акцент.

— Ало? — каза Стенър. — Ние сме приятели на Джим Дарби, мистър Джеймс Дарби. Трябваше да пристигнем с него, но ни се отвори малко работа. Свършихме по-рано и тъкмо се чудехме дали той още е при вас…

— Долу е, подготвя лодката си. Мога да го извикам, ако изчакате един момент.

— Не, не, няма нужда. Искаме да го изненадаме. Имате ли свободна стая?

— Разбира се. Бунгало номер осем, точно до неговото.

— Той в номер седем ли е?

— Девет.

— Чудесно. Не му казвайте, че сме се обаждали, искаме да го изненадаме на закуска.

— Тогава трябва да дойдете много рано. Излиза с лодката си към четири и половина. Иска да е на пусия още преди изгрев, както правят повечето ловци тук.

— Давате ли лодки под наем?

— Естествено.

— Запазете една за нас, ако обичате. Името ми е Стенър. А. Стенър.

— Аби Стенър?

— Точно така, Аби Стенър — отвърна той, затвори, погледна Харви и се усмихна. — Хванахме го.

Джейн Венъбъл се бе облегнала на рамото му, единият й крак беше прехвърлен върху неговия, устните й бяха долепени до лявото му ухо. Вейл си спомни първия път, когато се бяха любили, страстно и лудо. Страстта им все още беше внезапна, непреодолима и всепоглъщаща, но вече съществуваше и чувството на успокоение и комфорт. Причината вероятно бе, че и двамата бяха на около четиридесет, и любовта, ако въобще ставаше дума за любов, защото никой от тях още не бе произнесъл тази дума гласно, беше като да откриеш малкото съкровище, което някога си загубил и не си се надявал отново да намериш. За първи път от години Вейл беше щастлив, че денят е свършил и че той е избягал от офиса си, за да изпита удоволствието от нечие присъствие. Отпусна се назад с усмивка, но внезапно мислите му се върнаха към Аарон Стемплър — или Реймънд Вълпс, или който и да беше — и си помисли: „Не и този път, кучи сине. Вече ме изработи веднъж. Тогава беше за моя сметка. Сега ще е за твоя.“

27.

Мъглата беше толкова гъста, че Стенър трябваше да кара с не повече от двайсет мили в час. Присвитите му очи следяха бялата линия на шосето. Тъй като бяха пропуснали отбивката за хижата, се бе наложило да обърнат и сега се оглеждаха за знака. В крайна сметка го видяха — малка дървена табела, която сочеше към изчезващ между дърветата черен път. Закъсняваха. Минаваше четири и половина.

На табелата с големи бели букви пишеше: „Хижа Ред Марш“. Тънка червена стрелка сочеше вярната посока. Колата пое натам, но мъглата не позволяваше на Стенър да натисне газта докрай. След около две мили хижата внезапно изскочи пред тях. Наоколо се виждаха бунгалата.

Пет без петнайсет.

Уолт Сандерсон, едър швед с тънки рижави мустаци, които се спускаха чак до брадата му, излезе от дървената постройка и се насочи към тях. Беше облечен с дебел пуловер и пухено яке.

— Аби Стенър? — попита той.

— Да — отвърна детективът, излизайки от колата.

— Изпуснахте Дарби за малко — каза Сандерсон с необичайния си акцент. — Излезе преди десет-петнайсет минути. Приготвил съм лодката, която поръчахте, ще ви дам и карта на блатата и реката. Няма да ви отнеме много време да го настигнете. Ще разтоварите багажа си, когато се върнете. Няма нужда да заключвате колата си.

— Звучи цивилизовано — отбеляза Сен-Клер и изплю тютюна, който дъвчеше.

— Сипал съм горещо кафе в термоса. Надявам се, че го предпочитате без захар.

Стенър нямаше нищо против захарта, но не разполагаха с достатъчно време за подобни капризи. Двамата със Сен-Клер измъкнаха от багажника черните кожени чанти с пушките, после Стенър пъхна в джоба си кутията с резервните патрони. Междувременно Сандерсон се върна с термоса и ги поведе по тясната пътечка към реката.

— Внимателно, момчета, нищо не се вижда от тази мъгла.

— Винаги ли е толкова гъста? — поинтересува се Сен-Клер.

— Не и през деня.

Лодката беше дълга почти три метра и към кърмата й бе прикрепен мощен мотор. Сандерсон стъпи вътре, огледа се и измърмори нещо под носа си. После слезе и отиде до бараката в края на кея. След няколко минути се върна с преметнато през рамо дълго въже.

— Мога да се закълна, че снощи сложих в лодката котва и верига — каза той. — Ето ви въже. Край реката е пълно с храсти и дървета, няма да ви е трудно да се вържете за някое от тях.

— Няма проблеми — кимна Стенър и се качи на борда. Сен-Клер проверяваше мотора.

След малко вече бяха на път. Лицата и якетата им се овлажниха от мъглата.

— Доста мрачно време — отбеляза Сен-Клер, проследявайки с поглед тънкия лъч на фенерчето, който разцепваше мъглата.

— О, смърт, да изпълниш дъха ми с мъгла, да покриеш лицето ми с облак — тихо каза Стенър.