Спектакълът на злото

След няколко часа усамотението на Вейл беше прекъснато от обаждането на Стенър. Той каза, че двамата със Сен-Клер са на път към офиса, където ще разкажат всички подробности, но най-важното било, че арестували Дарби и намерили трупа на Попи Палмър. Вейл остави касетофончето настрана. Вълпс щеше да почака пред новите разкрития по случая Дарби.

Двайсетина минути по-късно Стенър и Сен-Клер нахлуха в офиса.

За Бога, нима Абъл се усмихваше?

Вейл викна Парвър и когато всички се събраха, седна зад бюрото си.

— Окей. Да чуем какво сте открили.

— Всичко си каза — започна Сен-Клер. — Онази старица е била съвсем права за изстрелите, Шана. Очистил е жена си като едното нищо. И тъй като Рейни така и не успял да се свърже с него, той си мислел, че вече е волен като птичка. Единственото, което го тревожело, била Попи Палмър.

— Насилил е късмета си — намеси се Стенър. — Обадил са на Палмър, взел я от тях и й казал, че ще я откара до летището. Вместо това я завел във фермата си и я удушил.

— Сетне нещастният копелдак я хвърлил в багажника на колата си и поел на запад — продължи Сен-Клер. — Прекарал нощта в един мотел близо до Рокфорд. На сутринта увил трупа в една верига от котва за лодка и го хвърлил в блатата край Пекатоника.

— Поздравления — каза Вейл. — Свършили сте отлична работа.

— Имахме известен късмет — призна Стенър. — Бяхме доста близо и чухме как изхвърли тялото в блатото. — Той се обърна към Шана Парвър. — Но сега вече е твой. За двойно убийство.

— Рейни ни чакаше в щатския затвор, когато го закарахме там — съобщи Сен-Клер. — Каза, че искал да поприказвате.

Вейл се засмя.

— Разбира се, че иска. Е, по дяволите Рейни, вече е много късно. — Той погледна Парвър. — Добре, Шана, прави каквото знаеш. Вече е в твоите ръце. Предполагам, че ще искаш максимална присъда, нали?

Тя се усмихна, но не изглеждаше много убедена.

— Разбира се.

— Друга идея ли имаш?

— Не.

— Спазихте ли всички процедури? — попита Вейл, поглеждайки Стенър. — Арестът и така нататък?

— Показахме му заповедта, прочетохме му правата и извикахме местния шериф и неговите хора да открият тялото.

Парвър мълчеше и нервно хапеше устни.

— Какво има, Шана? — попита Вейл.

— Не мога да се отърва от мисълта, че ако го бяхме затворили още първия път, сега Попи Палмър щеше да е жива.

— Нямахме никакви доказателства — раздразнено отвърна Вейл. — По дяволите, тя вече е била мъртва, когато издадохме заповедта.

Парвър не каза нищо.

— Шана?

— Да?

— Ако Палмър не ни беше излъгала, можеше да спаси живота си.

— Знам.

— Кажи на Рейни от мое име, че смъртта на момичето тежи на неговата съвест, а не на нашата. Ако беше довел това копеле навреме, щяхме да предотвратим второто убийство.

— Ще му го кажа — кимна тя.

— Добре. Никакви сделки повече. Искаше да го разнищиш, нали? Твой е. Закарай го на електрическия стол.

— Да, сър.

Сен-Клер се отправи към архива, разположен на няколкостотин метра от сградата на съда. Слънцето залязваше, вечерта се очертаваше доста хладна. Беше станал преди изгрев и не бе спрял чак до залез, но не се чувстваше изморен. Реши да разрови планините от документи и да се опита да открие видеокасетите от разпитите на Стемплър. Задачата можеше да се окаже неизпълнима, но, кой знае, може пък и да имаше късмет — за втори път в един и същи ден.

Внимателно пое по мрачните коридори, осветени само от няколко мъждиви крушки. От двете му страни се редуваха шкафове и полици, отрупани с прашни документи, кутии и кашони. Отнякъде се чуваше приглушена музика и Сен-Клер различи гласа на Франк Синатра. Когато стигна до ъгъла на главния коридор и погледна в страничното крило, забеляза един униформен полицай, отпуснал се в люлеещ се стол под старомодна преносима лампа с бледа зеленикава светлина. Беше сложил краката си върху метално бюро и бавно се люшкаше напред-назад, заслушан в малкия транзистор пред себе си.

— Здрасти — викна Сен-Клер. Ехото понесе гласа му по мрачния коридор.

Полицаят подскочи.

— Дявол да го вземе! Изкара ми акъла!

— Извинявай — каза Сен-Клер и се приближи до бюрото. — Харви Сен-Клер, от канцеларията на окръжния прокурор.

Полицаят стана и изключи радиото. На гърдите му имаше значка с надпис: „К. Фелшър, пазач“.

— Сержант Клод Фелшър на вашите услуги — каза той и протегна ръка.

Беше едър, пълен мъж с бирено коремче. Униформата му не беше закопчана, а разхлабената вратовръзка разкриваше липсата на най-горното копче на ризата. Сив кичур се виеше над едното му ухо. Изглеждаше прашен и забравен, като екземпляр, забутан в най-далечния ъгъл на някой музей. Единствено лъснатата му значка блестеше, отразявайки бледата светлина от лампата.

Сен-Клер задъвка малко тютюн и подаде пакетчето на сержанта. Той поклати глава отрицателно.

— Откога си пазач тук, Клод?

— Дявол да го вземе, имам чувството, че са минали сто години.

— Сигурно е най-самотната работа в града.

— О, не знам — отвърна полицаят. — Има кой да ми прави компания. Огледай се. Тук е събрана почти цялата криминална история на щата. Спомняш ли си Спек? Ричард Спек?

— Разбира се.