Спектакълът на злото

— Ей го там, в крило номер 19. Гейси е в номер шест. Джордж Фарли, онзи, дето уби дванайсет жени, спомняш ли си? Разфасовал ги и ги натъпкал в буркани в мазето си. В номер пет. Имаме документи дори за Дилинджър, от времето, когато са го опандизили покрай онзи банков обир в Гери. Ама тогава престъпленията са били истински престъпления, а не мизерни като сега. За Бога, в днешно време могат само да разбиват коли и аптеки. Светът не върви на добре, Харви.

— Абсолютно си прав. Спомняш ли си случая Рашмън?

— Архиепископа? Дявол да го вземе, сякаш беше вчера. За това ли си дошъл?

Сен-Клер кимна.

— Щатът срещу Аарон Стемплър. Процесът завърши в края на март.

— Нещо по-специално ли търсиш?

— Веществено доказателство.

— О, мама му стара! Виж, с веществените доказателства е малко по-сложно. Първо, когато ги докарват тук, вече са добре опоскани. Мнозина си прибират вещите обратно. Освен това не ги подреждаме по някакъв специален признак. Тук сигурно са събрани хиляди, стотици хиляди дела, много от които са така объркани, че никога не можеш да се оправиш. Да не говорим за изгубените.

— Надявах се, че може да имам късмет.

— Е, добре, ще опитаме.

Сержантът издърпа едното от чекмеджетата на бюрото и извади фенерче. После поведе Сен-Клер по коридора. След известно време откри кашончетата с документите по делото Стемплър.

— Вече съм ги разглеждал — обясни Сен-Клер. — Няма никакви веществени доказателства. Само хартии.

— Прав си — кимна Фелшър, преглеждайки съдържанието на кутиите. — Всъщност какво точно търсиш?

— Видеокасети.

— Аха. Е, разгледай наоколо. — Полицаят разпери ръце и се засмя.

— Няма смисъл. Благодаря за помощта, Клод.

Двамата си стиснаха ръцете и Сен-Клер се насочи обратно към изхода.

— Не се ядосвай, Харви — викна след него Фелшър. — Така или иначе вече щяха съвсем да са се скапали. Тук не държим много на чистотата и реда.

— Не исках да ги гледам. Надявах се просто да разбера дали са били взети от някого и евентуално от кого.

— О, почакай тогава. Това вече е друга работа. С това трябваше да започнеш. Може пък наистина да ти излезе късметът.

Фелшър отиде до една лавица, върху която бяха подредени масивни, дебело подвързани томове. Прекара показалец по гръбчетата им, върху които бяха отбелязани дати.

— Да видим… 1–10 септември 1982… декември… февруари… А, ето! 20–30 март 1983. — Той издърпа папката и я изтупа от прахта. — Това са указателите. Не помагат кой знае колко, но знае ли човек…

Отвори палката и внимателно разгърна пожълтелите страници.

— Трябва да внимаваме. Нищо чудно да се разпадне и ръцете ми. Стемплър, Стемплър… Процесът беше доста шумен, а? Какво се случи с него?

— Още е в Дейзиленд.

— Добре. Като си спомням как беше накълцал епископа, май трябва да го държат там завинаги.

— Да — съгласи се Харви.

— Окей, мисля, че го намерих… 23 март. Щатът срещу Аарон Стемплър, предумишлено. Да видим… окървавени дрехи, обувки, кухненски нож, няколко книги, пръстен — всичко това е върнато на катедралата на Лейквю, 2 април 1983. Ей, знаеш ли, Харви, май наистина си късметлия. Ето, двайсет и три видеокасети. Върнати на доктор Моли Ерингтън, Уинтроп, Индиана, 26 април 1983.

Парвър беше останала последна. Седеше зад бюрото в малката си стаичка и преглеждаше документите по делото Дарби. След малко ги избута настрана и измъкна папката с материалите за Едит Стодард. Беше уморена, но не й се прибираше вкъщи, а и нямаше други планове.

Вратите на асансьора се отвориха и отвътре излезе Флеърти, стиснал в ръка старо, олющено куфарче. Влезе в кабинета си, хвърли куфарчето на бюрото и чак тогава забеляза Парвър. Отиде до остъклената й стаичка и застана на вратата с ръце в джобовете.

— Разбрах за Дарби — каза той. — Нямам търпение да чуя пледоарията ти.

Тя вдигна поглед към него и се намръщи.

— А за Попи Палмър разбра ли?

— Следобедните вестници са пълни с подробности — отвърна той. — Еклинг е полудял. Казал, че ако неговото управление водело случая, момичето още щяло да е живо.

— Как ли пък не! Ако разчитахме на Еклинг, Дарби вече щеше да е избил половината щат — озъби се тя.

Флеърти леко подсвирна.

— Добре ли си? — попита той.

— Защо? — сряза го Парвър.

— Ей, извинявай, трябваше да почукам. — Той се обърна.

— Къде отиваш? — викна тя след него.

— Не знам, просто изглеждаш малко… загрижена.

— Загрижена? — повтори тя и се усмихна. — Да, предполагам, че наистина изглеждам малко загрижена.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Тя го погледна, после избута стола си назад и стана.

— Какво ще кажеш да отидем до „Коркрън“? Ще те черпя едно питие.

— Не, аз ще те черпя едно питие.

— А, така значи. Виж, Флеърти, ще направим следното. Ще теглим чоп.

— Как?

— Ще хвърляме към стената. — Тя бръкна в чантата си и измъкна две монети от по четвърт долар. — В компютърния отдел, там няма килим.

— Звучиш като професионалист.

— Понякога ми върви.

Двамата отидоха в другата стая и застанаха на десетина стъпки от стената.

— Какви са правилата? — невинно попита той.

— Само не ми казвай, че в Бостън не сте играли на тая игра!

— По онова време нямах пари за подобни забавления.