Спектакълът на злото

Той въздъхна и отпи от сока си, после се взря в леко размитите й очи.

— Истината ли?

— Как иначе?

— Нямам никакво чувство за стил. Не знам кое с кое върви. Докато нося черно, не съм застрашен.

— Да не би да ти пука?

Той се изчерви.

— Мисля, че да.

— Е, колега, май си притесс… притеснен — каза тя и цъкна с език. — Да знаеш, Флей, има нещо не-о-бик-но-ве-но в теб.

Той се засмя.

— А ти определено се напи.

— Притесс… нявам ли те?

— Не.

Погледите им се срещнаха и след малко тя сведе очи.

— Миш… мислиш ли, че мога да изляза оттук, без да падна по очи?

— Никога не бих те оставил да паднеш по очи. Искаш ли да тръгваме?

— Да тръгваме — изкикоти се тя. — Ей сега.

— Кафе?

Тя поклати глава отрицателно.

— Добре, ще поседим тук, докато се приготвиш.

— Миш… мислиш ли, че Валяка може да ни викне такси?

— Изчакай ме тук, ще отида да проверя.

— Неее, ще те чакам ей там! — Тя посочи другия край на помещението и се изкикоти.

Келнерът извика такси, Дермът й помогна да се изправи, прегърна я и я поведе към вратата.

— Преструвай се, че се гушкаме, така никой няма да ни обърне внимание — каза той.

— Гуш-шкаме? Така ли му викате в Бостън?

— Да — отвърна той.

Излязоха навън. Откъм реката духаше вятър.

— Боже мой! — възкликна тя. — Какво е това?

— Чист въздух.

— Краката ми се огъват — призна тя, докато отиваха към таксито.

Флеърти й помогна да се намести на задната седалка.

— Флей?

— Да?

— Мерси.

— За какво?

— Че ме изслуша.

— Харесва ми да те слушам.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Тогава ме слушай внимателно… защото… ще се опитам да си спомня къде живея.

Тя се отпусна назад, облегна глава на рамото му и го погледна с едно око.

— Ще ти кажа… една тайна, мистър Флей. Желая те още… от първия път, когато те видях. Имаш ли нещо против?

Флеърти се усмихна и я прегърна по-здраво.

— Нямам — тихо отвърна той, без да й признае, че бе изпитал същото.

— Добре — измърмори тя и след миг вече спеше.

Шана Парвър живееше в двуетажен тухлен блок на ъгъла на Уест Южени и Норт Парк. Флеърти плати на шофьора, намери ключа в чантата й и повдигна спящото й тяло.

— Да ви помогна ли? — предложи шофьорът.

— Не, тя е съвсем лека — отвърна Флеърти и пое към сградата. Намери апартамента й без никаква трудност, подпря Шана на стената и, придържайки я с една ръка, отключи с другата. После я пренесе вътре и ритна вратата с пета.

Апартаментът беше малък и приятен. Стените бяха боядисани в светли пастелни тонове, меката мебел създаваше уют. Тясната кухничка бе отделена от хола с елегантен дървен бар. По стените висяха репродукции на Миро, Матис и Шагал. Флеърти пренесе Шана в спалнята и натисна с рамо ключа за осветлението. Стаята беше разхвърляна, леглото неоправено; чиния с остатъци от пица споделяше нощното шкафче заедно с куп книги и документи. Той я положи на леглото и Шана сънено се размърда.

— Вкъщи ли съм?

— Да.

— И си ме пренесъл по стълбите?

— Аха.

— Сър Халагад… а бе как беше… Това си ти. Рицар благороден!

Тя се опита да седне, но падна назад върху кожения матрак, разпери ръце и въздъхна.

— Устата ми сякаш е пълна с перушина — промърмори тя и се изкикоти.

— Ще ти донеса вода.

— Аз пък ще опитам да се съблека.

Той отиде до кухнята, взе чиста чаша от шкафа и пусна вътре няколко ледени кубчета от камерата на хладилника. После сипа върху тях студена вода от чешмата и разклати чашата.

— Как се справяш? — викна той към спалнята.

— Доста добре.

— Кажи ми, когато си легнеш.

— Вече съм готова — чу се гласът й.

Той отиде в спалнята и видя, че тя се е отпуснала назад, наполовина завита от юргана, а единият й крак се подава отстрани. От глезена му висеше полусъбутият чорапогащник. Останалите дрехи се въргаляха на пода до леглото.

— Почти успях — изпъшка Шана. — Този крак ми изигра истински номер.

После се изкикоти и се изви настрана.

— Прав беше за ония мартинита.

Той остави чашата на нощното й шкафче и отиде до прозореца да спусне щорите. Внезапно по гърба му пробягаха студени тръпки. Разгърна щорите и огледа тъмната улица.

Беше пуста, ако се изключеше колата, паркирана до отсрещния тротоар. В нея също не се виждаше никой.

Въобразяваше си. Дори убиецът да сновеше някъде из Чикаго, Шана Парвър сигурно беше чак в края на списъка му.

— Флей?

— Да?

Тя го погледна, все още стиснала едното си око.

— Не ме оставяй, моля ти се. Не искам да се събудя сама. Става ли?

— Няма проблем.

— Супер си.

Той се приближи до леглото и й помогна да се поизправи, за да пийне вода.

— Мммм. — Тя отново се отпусна назад. — Няма да ме оставиш, нали?

— Не, няма да те оставя.

Шана се усмихна и след миг отново спеше.

Флеърти седна на леглото и внимателно изхлузи чорапогащника от левия й глезен. После пое стъпалото й и нежно го разтри.

Господи, дори стъпалата и бяха страхотии.

Джейн Венъбъл седеше на задната седалка на служебната лимузина. Мартин вече й липсваше. Наложи й се да прекара вечерта в компанията на едни свои японски клиенти и Вейл реши, че е по-разумно да прекара нощта в собствения си апартамент.

Вече беше разглезена. Разглезена от нежността му, от страстното им любене. Разглезена дори само от неговото присъствие. Липсваше й всяка минута, когато не бяха заедно.