Спектакълът на злото

Влезе в банята и провери дали няма някакви шкафове към дрешника, но се оказа, че няма нищо подобно. Върна се в спалнята и го разгледа внимателно. Само жена би обърнала внимание на това странно интериорно решение. Само жена би се загрижила за тази загуба на използваемо пространство. Тя застана в по-тясната част и почука по стената. Кънтеше на кухо.

Сейф? Място, където Делъни е криел секретни документи? Можеше ли да открие нещо, което би й помогнало в съда? Тя натисна стената и повърхността леко поддаде. Натисна по-силно. Отново поддаде, но само от горната част. Очевидно панелът беше заключен в средата. Тя отстъпи и го огледа внимателно. Пред нея имаше врата и тя трябваше да разбере как да я отвори.

Внимателно опипа стената, но не откри нищо.

Въздъхна и седна в края на леглото, загледана към дрешника. Погледът й се спря на напречните пръчки, върху които се окачваха закачалките. В по-тясната част не беше окачено нищо. Тя се доближи, протегна се и хвана пръчката, после се опита да я помръдне. Беше завинтена към стената. Венъбъл продължи да я върти, докато най-сетне не я извади от гнездото й. Погледна в него и видя малък бутон. Натисна го, чу се щракане и панелът се помръдна с още няколко сантиметра. В процепа блесна светлинка. Тя бутна стената и вратата се отвори.

Дъхът й спря. Очите и не повярваха на това, което видяха.

— Боже мой — промълви тя изумена.

После погледът й се плъзна към пода на скривалището.

Револверът.

29.

Джейн Венъбъл се появи в офиса на Вейл точно в десет сутринта. Беше облечена в зелен копринен костюм, на чийто фон червеникавата й коса приличаше на огнен водопад. Премина през офиса със сигурната крачка на човек, който знае какво струва и защо е тук. Погледите на всички се насочиха към нея и проследиха пътя й до бюрото на Наоми.

— Здравейте — каза Венъбъл с лъчезарна усмивка и й подаде ръка. — Вие сигурно сте Наоми. Аз съм Джейн Венъбъл.

След миг Вейл излезе от кабинета си и я посрещна, без да обръща внимание на беглата й усмивка. Наоми обаче не пропускаше нищо. „Марти — помисли си тя, здраво си затънал.“

Вейл беше уредил специална среща на Дивата банда с Венъбъл, защото тя беше пряко свързана със случая Стемплър и помощта й в настоящия момент можеше да се окаже необходима. Влязоха в кабинета му и той затвори вратата, но зад тънкото стъкло, което служеше за стена, двамата все още бяха пред погледите на останалите.

— Прекарах ужасна нощ — каза тя, широко усмихната.

— Изпуших цял пакет цигари, преди да заспя — каза той, отвръщайки на усмивката й.

— Нека ти е за урок.

— Наблюдават ни — отбеляза той, почти незабележимо кимвайки към останалите в офиса.

— Знам. Не е ли забавно?

— Кафе?

— Разбира се.

— Снощи минах край дома ти, просто за да проверя дали всичко е наред — каза той.

— Вече не знам какво си мислят съседите — отвърна тя. — Един тип спира пред входа и прекарва там цялата нощ, а друг се разполага на терасата и през час се разхожда наоколо с фенерче.

— Сигурно те мислят за още по-загадъчна.

— Всъщност не знам защо го казах. Все още не съм срещала никого от съседите си.

Когато се обърна да сипе кафето, Вейл погледна отражението й в стъклото на отворения прозорец. Възторгът й бе отстъпил място на вглъбеност, сякаш внезапно се бе сетила нещо неприятно.

И наистина, Венъбъл не можеше да се отърве от мисълта за делото Стодард. Скривалището, което бе открила в апартамента на Делъни, я изправяше пред особена дилема. Като защитник на Стодард, тя не беше длъжна да разкаже на прокурора какво е намерила. От друга страна, оръжието бе неразделна част от делото и можеше да бъде обвинена за укриване на улики. Бе решила да не пипа нищо. Затвори тайната стаичка и излезе от апартамента. Аргументът й щеше да бъде, че не е знаела чий револвер е видяла. А и още не беше говорила с Едит Стодард за откритието си. Реши да забрави проблема за миг и да се съсредоточи върху въпросите, за които я бе извикал Вейл. „Отпусни се — каза си тя. Има време за всичко.“

Вейл сипа лъжичка захар в кафето й. Когато й го донесе, тя отново бе лъчезарна. Той постави чашката на масата пред нея и каза:

— Какво те тревожи?

— Не мисля, че ме познаваш достатъчно дълго.

— Колко?

— Достатъчно, за да кажеш кога съм разтревожена.

— Така ли? Е, по реакцията ти съдя, че съм познал — каза той и седна зад бюрото си.

Тя се наведе напред и с престорен сарказъм прошепна:

— Умея отлично да се владея, господин окръжен прокурор.

Вейл се засмя.

— Липсвах ли ти? — попита тя с такова изражение, сякаш говореха за времето навън.

— О, не, макар и да ми мина през ума, че някой самурай може да те заплени на снощната вечеря.

Тя също се засмя.

— Не можеш да се отървеш от мен толкова лесно, Вейл.

— Нямам никакво намерение да се отървавам от теб.

Двамата продължаваха да се държат така, сякаш разговаряха за незначителни теми. Пантомимата беше предназначена за хората от другата страна на стъклото, които, от своя страна, се преструваха на много заети и сякаш нямаха никакво желание да разберат какво точно става в кабинета на окръжния прокурор.

— Добре — кимна тя и буйната й коса се разпиля по раменете й.