Спектакълът на злото

Погледна през прозореца. Светлините на града се размазваха край матовото стъкло. Когато спряха на един светофар, тя внезапно се наведе напред.

— Лари, завий пред този блок, моля те.

Шофьорът изви и паркира пред висока модерна сграда. После излезе и й отвори вратата.

— Връщам се след няколко минути — каза тя и се насочи към входа.

Портиерът седеше зад полукръгло бюро, което приличаше на табло в пилотската кабина на самолет. Видеомониторите, монтирани върху него, позволяваха непрестанен контрол върху всеки от коридорите в трийсететажната сграда. Портиерът беше слаб мъж на средна възраст, със сивееща на места коса, прилежно вчесана назад. Носеше син костюм с втъкнат в бутониерата червен карамфил и приличаше по-скоро на рецепционист в някой скъп хотел, отколкото на нощен пазач в жилищен блок.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той с фалшив, добре трениран британски акцент, хвърляйки бърз поглед към спрялата пред входа черна лимузина.

Венъбъл се постара да предложи най-ослепителната си усмивка.

— Здравей — каза тя. — Как се казваш?

Виктор — отвърна той.

— Е, Виктор, името ми е Джейн Венъбъл — обясни тя, извади от чантичката си лист хартия и го плъзна по бюрото към него. — Аз съм адвокат. Един мой клиент е обвинен в убийството на Джон Делъни. Това е съдебно разрешение за оглед на местопрестъплението. Знам, че часът не е подходящ, но мога ли да разгледам апартамента?

— Какво? Сега? Искате да го огледате сега?

Тя постави върху документа една петдесетдоларова банкнота.

— Случайно попаднах в квартала. Ще ми отнеме не повече от петнайсет минути.

Той погледна съдебното разрешение, после лимузината и накрая взе банкнотата с усмивка.

— Мога ли да устоя на такива прекрасни очи, мис Венъбъл? — каза той, отвори едно чекмедже, извади връзка ключове и я поведе към асансьора.

Когато поеха нагоре, портиерът отбеляза:

— Неприятен случай, нали?

— Ужасен — отвърна тя и си помисли, че смъртта на Делъни вероятно е предизвикала бурни веселия из целия град. — Добре ли го познавахте?

Виктор повдигна вежди и се усмихна.

— Когато влизаше, ми казваше „здрасти“, а когато излизаше — „приятна вечер“. На Коледа ми подаряваше бутилка скоч. Ако мислите, че това е добро познанство…

— Какъв беше скочът?

— „Чивас“.

— Не е лошо.

Асансьорът спря на трийсетия етаж и Виктор отключи вратата на апартамента. Полицейските ленти бяха махнати.

— Вършете си работата спокойно, аз съм на смяна до два — каза той. — Като излезете, просто дръпнете вратата.

— Ти си истинско съкровище, Виктор.

— Благодаря, мис Венъбъл — отвърна той и излезе, затваряйки след себе си.

„Налудничава идея — помисли си тя, — да дойда тук посред нощ.“ Но когато бе погледнала през прозореца на колата и бе видяла, че се намира пред сградата… е, какво толкова, така или иначе не бързаше да се прибира у дома.

Бяха минали години от последния път, когато бе оглеждала сцената на някое престъпление, и сега, докато се отправяше към всекидневната, сърцето й се разтуптя. Застана на няколко стъпки от прага.

Не търсеше нещо конкретно, просто чувстваше, че трябва да се запознае с местопрестъплението. Дължеше го най-вече на Едит Стодард. Разгледа спалнята и се отправи към банята. На полицата под огледалото имаше четка за зъби, бръснач, крем за бръснене и флакон с афтършейв.

Отиде в кухнята и отвори хладилника. Беше празен и изчистен. В един от шкафовете имаше консерви и няколко пакета спагети. Тя се върна в спалнята и провери чекмеджетата на бюрото. Нищо интересно. Взе един пепелник, седна на леглото и го постави до себе си. Реши преди да си тръгне да изпуши една цигара. В лимузината не се пушеше.

Въпросът, който най-много я тревожеше, беше дали чувството, че е предадена, бе накарало Едит Стодард да убие Делъни? Мисълта я глождеше непрекъснато. Останалите факти бяха убедителни, но мотивът беше доста мъгляв. После обаче си припомни други подобни случаи, които на пръв поглед изглеждаха също толкова странни. Като например онзи пощальон, когото след няколко часа се върнал с автоматична пушка, застрелял девет души и накрая се самоубил. Може би мотивът не беше толкова мъгляв.

Докато си мислеше за Едит Стодард, погледът й се насочи към вградения в стената гардероб. От мястото, където седеше, виждаше вътрешността му изцяло. Беше допрян до банята, доста голям и полупразен, като се изключеха един костюм, няколко ризи, халат, кожени чехли и чифт официални черни обувки.

Нещо друго обаче привлече вниманието й. Докато гледаше към дрешника, осъзна, че той е някак несъразмерен. В единия си край беше дълбок, доста навътре в стената, а в другия — далеч по-тесен. Разликата беше поне петдесет сантиметра.

Тя го гледа няколко минути и старите й инстинкти заработиха в онази комбинация от въображение и нюх, която навремето я бе направила един от най-добрите прокурори.

— Защо този гардероб е толкова сбъркан? — запита се тя гласно.