Спектакълът на злото

Сен-Клер насочи фенерчето към посоката, откъдето беше дошъл Дарби. Лодката му беше оставила зад себе си дълга следа в блатото.

— Я виж — викна Сен-Клер и се ухили. — Да видим накъде води.

Той върза лодката на Дарби за тяхната и се насочи по следата, движейки се плътно покрай брега. На изток вече се виждаше червеният диск на изгряващото слънце. Една водна змия се плъзна по калната повърхност и след малко се загуби сред мократа трева. Отнякъде изчурулика птичка, после се чу шумът от крилете й. Внезапно следата свърши. Изкривеният ствол на едно изсъхнало дръвче се впиваше в неравната повърхност, избуялите тръстики около него образуваха нещо като кръг.

— Тук трябва да е — каза Сен-Клер. — Върни се обратно в хижата, а аз ще вържа лодката и ще те изчакам. Доведи шерифа и няколко от неговите момчета да изследват околността.

— Става — съгласи се Стенър и скочи в другата лодка. — Дръж кучето — викна той на Дарби.

— Няма да ви направи нищо — отвърна той. — Само лае. Какво става?

— Търсим Попи Палмър — отвърна Стенър.

Дарби пребледня.

— Какво имате предвид? — попита той. — Тя отиде при сестра си във Финикс.

— Няма никаква сестра във Финикс.

— Значи ме е излъгала.

— Такъв е животът — засмя се Сен-Клер.

— Връщам се колкото се може по-бързо, Харви — викна Стенър. — Ще се справиш ли?

Сен-Клер го погледна ухилено и отпи от термоса с кафето.

Слънчевите лъчи и вятърът успяха да пробият мъглата. Утрото беше студено, небето се изчисти. Сен-Клер видя десетметровия катер, който се спускаше по реката към вързаната лодка. Изсвири с пръсти и помаха с ръка. Катерът бавно изви и се доближи до лодката. Стенър беше на борда, застанал зад шерифа — едър мъж с тъмносиньо яке и кафява шапка. Значката му бе закачена на кръста, до кобура с револвера.

— Добро утро, господа — каза Сен-Клер. — Благодаря, че наминахте.

Катерът спря до лодката на Сен-Клер и шерифът скочи на борда й, протягайки ръка.

— Джейк Бродстроук — каза той с дълбок, авторитетен глас. — Съжалявам, че се забавихме, но трябваше да намерим няколко водолази. Надявам се, че знаете какво правите.

— Е, става въпрос просто за едно предположение — обясни Сен-Клер. — Трябва обаче да знаете, че през последните трийсет години почти никога не съм грешил в предположенията си.

Единият от водолазите, с черен неопренов костюм и маска, се спусна в блатото. Водата не беше много дълбока.

— Не мисля, че ще имаме нужда от драга, шерифе — каза той. — Дъното е покрито с тиня, но ще се оправим и сами. Дайте ми светлина.

Той пое херметизирания фенер, оправи водолазната си маска и се гмурна. След около минута го последва и колегата му. Останалите седнаха в лодката и зачакаха в пълно мълчание. Единственият звук наоколо беше на вятъра, свирещ в тръстиките.

Мина половин час. Шерифът дъвчеше остатъка от някаква пура. Харви се изплю в надиплената от вятъра вода. Стенър седеше напълно неподвижен. Очите на всички бяха вперени в посоката, накъдето бяха поели водолазите.

И изведнъж съвсем близо до лодката водата забълбука и внезапно на повърхността изплува главата на жена. Мократа й тъмна коса се бе разпиляла над подпухналото сивосинкаво лице. Устата й бе пълна с кал. Около гърлото й бе пристегната ръждива верига. Докато изплуваше на повърхността, от очите й бликна вода и за миг им се стори, че жената плаче. Попи Палмър бе изиграла последния си стриптийз.

— Господи! — изохка Сен-Клер.

— Да — полугласно каза Стенър. — И аз се надявах да грешим.

28.

Вейл бе затворил вратата на кабинета си, което беше сигнал за останалите, че не иска да го безпокоят. Наоми наричаше това „гмуркане“. Той сякаш се намираше под водата, в съвсем различен свят, без звуци или вълнения, свят, в който цялата информация от съответния случай бе събрана в едно. Категоризираше фактите и ги подреждаше хронологически, докато не образуваха картина, която му се струваше достатъчно логична. Някои от парчетата на този своеобразен пъзел все още липсваха, но крайният резултат вече се виждаше съвсем ясно. В главата му се въртеше само едно — Аарон Стемплър. Макар сега да се наричаше Реймънд Вълпс, Вейл бе сигурен, че това е същият онзи Аарон — познат и непроменен.

Още не беше разказал на екипа си за възникналите проблеми и смяташе да го направи чак когато успееше да анализира срещата си в Дейзиленд и да подготви стратегия за действие. Беше си сложил слушалките и за пореден път прослушваше касетата със записа от срещата с доктора и неговото „създание“. Знаеше, че само и само за да му се подиграе, по някое време в този разговор Вълпс бе разкрил истинската си самоличност. В записа със сигурност имаше някаква следа и той трябваше да я открие. Беше убеден, че щеше да е нещо, което само той би разбрал и което Вълпс му е подхвърлил, за да го унизи и да му припомни как успешно го беше преметнал.