Спектакълът на злото

— Не знаех, че си поет — обади се Сен-Клер.

— Не съм. Робърт Браунинг го е казал.

Лодката се носеше по течението, моторът монотонно бръмчеше отзад, а Стенър разглеждаше картата, опитвайки се да разбере къде точно се намират. След двайсетина минути видяха смътните очертания на друга лодка. Беше вързана към едно от крайречните дървета.

— Двама са — прошепна Стенър, когато доближиха заливчето.

Двамата ловци бяха облечени в камуфлажни дрехи. Бяха хвърлили якетата си в задната част на лодката. Никой от тях не беше Дарби. Сен-Клер насочи моторницата към тях. Единият от мъжете, висок и слаб, беше надигнал някаква дамаджана и спокойно отпиваше. Едър черен лабрадор беше полегнал пред другия.

— Добро утро — викна този, който седеше зад кучето. Беше нисък, пълничък, с добродушно изражение.

— Добро утро — отвърна Стенър.

Сен-Клер изви руля и двете лодки допряха бордовете си. Високият мъж остави дамаджаната и избърса уста с опакото на ръкава си.

— Искате ли? — попита той. — Домашно е. Голям студ е днес.

— Не, благодаря — отвърна Стенър.

Сен-Клер обаче протегна ръка и пое дамаджаната. Подпря я на лакътя си и отпи дълга глътка. После я отпусна и потръпна.

— Прав си — отбеляза той. — Това наистина може да стопли и мъртвец. Мерси.

— Виждали ли сте някой друг тази сутрин? — попита Стенър.

— Сигурно имате предвид Джим Дарби. Тръгна към шести. Мина оттук може би преди около час и половина.

— Какво е шести? — полюбопитства Стенър.

— Всеки от заслоните си има номер. Отбелязани са на картата. Старият Уолт се е погрижил за маркировката. Шести е надолу по реката, на половин миля. Тук е четвърти, а от другата страна, ей там, е пети.

— Какво е разстоянието до шести? — попита Стенър.

— Около половин миля, нали ви казах.

— Значи можем да стигнем дотам за десетина минути?

— По-скоро пет, дори и в мъгла като тази.

— Благодаря.

— Вие негови приятели ли сте? — попита единият.

— Да — отвърна Сен-Клер. — Мислим да го изненадаме. Е, благодаря за помощта.

— Няма нищо.

— И на вас. Наслука.

Сен-Клер се обърна, отново запали мотора и насочи лодката надолу по реката към шестия заслон.

След пет минути забелязаха малка дървена табела, върху която с бяла боя бе изписана цифрата 6. Сен-Клер изви руля към брега и изключи машината. Заслонът беше празен.

— Чу ли? — попита Сен-Клер.

Стенър се озърна, после дочу тихото ръмжене на някакъв мотор. Сетне се чу и далечният лай на куче. Нещо пльосна във водата, ръмженето на мотора се засили.

— Идва — прошепна Стенър.

— Звукът все повече се засилваше и внезапно точно срещу тях изникна корпусът на другата лодка. Дарби седеше до руля. Не ги забеляза, докато кучето, което приличаше на шпаньол, не започна да вие.

— По дяволите — извика той изненадано и изгаси мотора.

— После вдигна пушката, която лежеше в скута му, и се вторачи в приближаващата се лодка. Когато се приближи на няколко метра, разпозна Стенър. Детективът протегна ръка, издърпа борда на лодката към тяхната и каза:

— Добро утро, мистър Дарби. — После извади от вътрешния си джоб заповедта за арест. В същото време Сен-Клер се изправи и насочи пистолета си към Дарби.

— Бихте ли оставили пушката си настрана? — каза той спокойно.

— Имаме заповед за задържането ви, Дарби — съобщи Стенър и размаха документа.

Дарби се шашардиса. Мъглата не успя да скрие пребледнялото му лице.

— Тука ли? — попита той.

Кучето изръмжа.

— Млъквай, Рагс! — викна Дарби.

Шпаньолът сведе глава и изскимтя.

— Шерифът ни чака в хижата — каза Сен-Клер. — Не искате да добавите бягство към останалите си проблеми, нали?

— От къде на къде? Приличам ли ви на беглец? Няма защо да бягам.

— Тази заповед ви обвинява в предумишлено убийство на жена ви. Имате право да мълчите…

— Знам процедурата — измърмори Дарби и остави пушката настрана. — Вече съм чувал всичко това.

— Обърнете се и поставете ръце зад гърба си — каза Стенър. — Трябва да ви сложа белезници.

— Няма да избягам — възпротиви се Дарби.

— Такъв е редът.

— Не го правете, моля ви. — Тонът му вече не беше арогантен, а по-скоро умолителен.

— Казах ви, такъв е редът.

— Не ме закопчавайте зад гърба, моля ви. Няма къде да избягам.

— Май се опитваш да ни преметнеш, а? — обади се Сен-Клер.

— Моля ви, не ме закопчавайте зад гърба — отново проплака Дарби. — Аз… не мога да плувам.

Сен-Клер погледна Стенър, който на свой ред отправи поглед към Дарби. Мъжът изглеждаше много уплашен. Кучето отново зави.

— Млъкни! — викна той и го удари през муцуната. Шпаньолът изскимтя и се сви на дъното на лодката.

— Моля ви — повтори Дарби.

— Сложи му белезниците отпред, Харви — каза Стенър.

Сен-Клер се доближи, без да навежда пистолета си.

— Благодаря — каза Дарби, протягайки ръцете си напред. Когато Сен-Клер му сложи белезниците, се отпусна настрани и легна на дъното на лодката, подпрял глава на единия борд. Рагс пропълзя до него и започна да лиже лицето му.

— Кучетата прощават всичко — отбеляза Сен-Клер, клатейки глава. После погледна Дарби в очите. — Какво правеше в блатото?

— Ходих по голяма нужда — отвърна той.

— Ега ти голямата нужда. Звучеше като потъването на „Титаник“.