Читаем Спектакълът на злото полностью

Спектакълът на злото

Ужасяващото чувство, което бе споходило Вейл при влизането му в работилницата, се върна само за секунда, но това беше достатъчно, за да изпълни сърцето му със студ.

Венъбъл беше права. Сега го беше видял със собствените си очи. Сякаш се бе взрял в самата същност на… кого? На Аарон, Рой или Реймънд? Независимо чии бяха тези изпълнени с омраза очи, те разкриваха само едно — несравнимия блясък на злото. Единствената разлика с юношата, когото Вейл бе спасил преди десет години, беше, че този пред него беше по-възрастен, по-опасен и скоро щеше да бъде свободен.

— Винаги ще има място за Аарон в сърцето ми — тихо каза Вълпс, потупвайки се в гърдите. — Също както винаги ще има и място за Мартин. Дължа всичко на вас двамата.

После се усмихна подкупващо и добави:

— Благодаря ви.

Вълпс стоеше до прозореца и ги наблюдаваше как прекосяват двора. Можеше да предположи реакцията на Вейл. Почти чуваше протестите му.

Обаче грешеше. Вейл съзнаваше, че няма смисъл да спори с Удуърд. Всичко беше решено и той нямаше как да го спре.

— Давате доста хляб на пресата — каза той.

— Пресата въобще няма да разбере — отвърна Удуърд. — Заповедта за освобождаването е подписана от местен съдия, който симпатизира на делото ни. Ще изпишем Реймънд Вълпс. Пресата знае за Аарон Стемплър и едва ли подозира за съществуването на Вълпс.

За миг Вейл се поколеба дали да не му разкаже за убийствата на Линда Балфур и Алекс Линкълн, но реши да премълчи. Рано или късно това щеше да стане известно. А и Реймънд имаше идеално алиби. Жертвите щяха да бъдат приписани на някой маниак, който бе решил да подражава на онзи Стемплър отпреди десет години.

Превъзходно. Вълпс бе помислил за всичко.

— Предполагам, че осъзнавате конфиденциалността на тази среща — каза Удуърд.

— Конфиденциалността ли?

— Е, така да се каже, вие все още сте негов адвокат.

Вейл поклати глава.

— Сблъсък на интересите — саркастично отвърна той. — Трябваше да се откажа от задълженията си, когато станах прокурор.

— Дайте шанс на момчето — каза Удуърд.

— Той вече не е момче, докторе — сряза го Вейл.

Двамата си стиснаха ръцете и Вейл се насочи към колата, където го чакаше Тони. Кадилакът се отправи към футболното игрище. Хеликоптерът вече бе готов за излитане. Вейл се наведе и се затича към него. След секунди вече беше на седалката и сложи колана си.

— Господи! — измърмори пилотът. — Изглеждате така, сякаш сте видели призрак.

— Така беше — отвърна Вейл. — Да се махаме оттук.

25.

ТАМ ЛИ СИ, ХИДРА?

ДА, ЛИСИЦА.

СПРАВИ СЕ ВЕЛИКОЛЕПНО. НАДХВЪРЛИ ОЧАКВАНИЯТА МИ.

БЛАГОДАРЯ, ЛИСИЦА.

ИЗУЧИ ЛИ ПЛАНА?

ДА, ЛИСИЦА, ПЛАНЪТ Е ЧУДЕСЕН.

ГОТОВ ЛИ СИ?

ДА, ДА.

И СИ ПОЛУЧИЛ ПОСЛАНИЕТО?

ДА, ЛИСИЦА.

ОТЛИЧНО. ВЪЗБУДЕН ЛИ СИ?

ВИНАГИ.

ЧАСЪТ ОТНОВО НАСТЪПИ.

БЛАГОДАРЯ. НЕ ОБИЧАМ ДА ЧАКАМ.

КАК СЕ ЧУВСТВАШ ДНЕС?

ИЗГАРЯМ ОТ НЕТЪРПЕНИЕ.

ДОБРЕ. ТРЯБВА ДА БЪДЕШ ПО-ПРЕДПАЗЛИВ ОТ ВСЯКОГА.

РОЙ ЗНАЕ ЛИ?

ДА. НО НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙ. ОЧАКВАХМЕ ГО.

ЩЕ ВНИМАВАМ.

ДОБРЕ. ДО СКОРО, ХИДРА.

ДА, ДА, ДА!

ДОТОГАВА…

26.

Вечерта вече се спускаше над града, когато Парвър влезе в сградата. Последните отблясъци на деня се отразяваха в прозорците и създаваха причудливи отражения по стените. В офиса нямаше жива душа, с изключение на Вейл. Той се бе отпуснал в креслото си, краката му бяха вдигнати върху бюрото, а ръцете му бяха скръстени на гърдите. Единствената светлина на етажа идваше от настолната му лампа. Погледът му бе вторачен в отсрещната стена.

Тя предпазливо почука по отворената врата. Вейл я погледна и й кимна.

— Зает ли си?

Той сякаш се замисли над въпроса, после отвърна:

— Да. С всички сили се опитвам да си почина. Невероятно трудно е да не вършиш нищо.

— Е, добре, няма да те занимавам с глупости — каза тя и се обърна.

— Вече е късно — спря я той. — Заповядай, седни. За какво става въпрос?

— Делото Стодард — отвърна Парвър и погледът й се плъзна по отрупаното с документи бюро. В единия край се виждаше касетофон с големината на кредитна карта, свързан с обикновена на вид писалка посредством тънка жичка.

— Какво по-точно? — поинтересува се Вейл.

— Не съм сигурна, но мисля, че има няколко пробойни. Нещо не… — Тя спря, търсейки точните думи.

— Не се връзва? — предложи Вейл.

— Да. Знам, че искаш перфектно изработено дело.

— Ние, смъртните, не сме способни на перфектност — каза той и се усмихна. — Перфектен е изгревът. Раждането на дете. Това няма нищо общо с нас.

— Има хора, които…

— Които?

— Няма значение. Не трябваше въобще да започвам.

— Вече започна.

Тя си пое дъх и изстреля:

— Има хора, които казват, че отиваш в съда само когато си сигурен, че ще спечелиш.

Вейл се замисли за миг.