Спектакълът на злото

„Той иска да знам. Иска да знам, но да не мога да направя нищо. Точно както в деня след процеса. Не му беше достатъчно просто да създаде кошмара, а и да го набие в главата ми, да ме измъчи с мисълта, че съм безпомощен.“

Това беше общата им тайна през тези десет години, жестоката и мрачна истина, която ги сближаваше дори в този миг.

Стемплър беше ненаситен. Вейл вече го разбираше съвсем ясно. Правилата на играта се крепяха върху предизвикателството.

„Спри ме, ако можеш. Твой съм, стига да успееш.“

Вейл не отклони погледа си.

— И какво друго прави в града, освен да се тъпчеш с шоколадов сладолед? — попита той.

— Влязох в един музикален магазин и си купих няколко компактдиска, после отидох в „Дата Сити“ и разгледах най-новите компютърни игри. Бях и в „Белкс“, откъдето си взех чифт джинси. Сам си ги избрах — любимият ми цвят, кройка и прочее. Два часа на свобода… Като изключим, разбира се, факта, че Макс ми беше като сянка. Следващия път беше същото, по-следващия пак. Онзи ден дори ходихме на кино. Беше великолепно. Големият екран. Звукът. Съвсем различно е от това, което мога да видя на двайсетсантиметровото си телевизорче. Страхотно удоволствие…

— Сигурен съм — прекъсна го Вейл. Не го попита кой филм е гледал, макар да знаеше, че Вълпс умира от желание да му каже. Вече бе разбрал това, за което беше дошъл. Сега искаше само да се измъкне оттук колкото се може по-бързо.

— Откъде имаш пари? — попита той, надявайки се поне малко да унижи Вълпс и да нарани гордостта му.

— Спечелих ги — спокойно отвърна Вълпс.

— Спечели ги?

— Реймънд е доста добър в електрониката — намеси се Удуърд. — Може да поправи почти всичко. Видеокасетофони, телевизори, компютри…

— Телефони? — прекъсна го Вейл, повдигайки вежди.

Нещо като усмивка премина по устните на Вълпс.

— Телефонната компания сама се грижи за клиентите си — отвърна той.

— Реймънд печели по седемдесет и пет цента на час, като поправя развалената апаратура на института. Позволяваме му да се занимава и с вещи на външни хора. Те ги оставят при охраната на външния портал и…

— Вече имам над девет хиляди в банката — тихо го прекъсна Вълпс. — Самюел ги внася вместо мен. Не се оплаквам от липса на работа.

— Той е най-добрият в околността — гордо отбеляза Удуърд. — Би могъл да отвори истинска работилница.

— Скоро и това ще стане — обади се Вълпс.

Забележката му смрази Вейл. Изражението на младежа не се беше променило, само очите му леко примигнаха.

— Не разбирам — промълви Вейл.

— Е, това са най-важните новини — усмихна се Удуърд. — След три дни Реймънд излиза в отпуск.

— Отпуск?

— За шест седмици. Намерихме му работа в един сервиз на Уестърн…

— Ще дойде в Чикаго, така ли? — прекъсна го Вейл.

— Имаме филиал там — обясни Удуърд. — Непрекъснато наблюдение, вечерен час, групова терапия. Мислим, че Реймънд вече е готов за това. Нали, момчето ми?

— Сигурен съм, че ще се справя.

Сякаш гигантска ръка стисна гърдите на Вейл. Той се опита да запази самообладание, но студена пот овлажни дланите му, а лицето му побледня. Отпи глътка кока-кола от кутията.

— Сигурен съм, че ще се справиш — каза след малко той с възможно най-безразличен тон.

— Ако всичко бъде наред, тоест ако той успее да се справи през тези няколко седмици, ще го изпишем. Така реши управителният съвет.

— Е, предполагам, че трябва да те поздравя — промърмори Вейл.

— Може някой път да обядваме заедно — каза Вълпс. — В крайна сметка, вие сте отговорен за моето… ъъ, за съществуването ми, не е ли така?

— Чудесна идея — намеси се Удуърд.

— Ще видим.

— Какво мислите, мист… Мартин? — попита докторът. — Тези новини връщат ли вярата ви в избавлението и възкресението?

— Възкресението?

— Реймънд, така да се каже, възкръсна от пепелта.

В думите на Удуърд се чувстваше такава гордост, че Вейл отново усети студените тръпки по гърба си. Този път причината не беше Вълпс, а егоцентричният доктор, който дотолкова бе заслепен от собствената си непогрешимост, че не успяваше да съзре истинската природа на пациента си. Вейл обаче си спомни онзи далечен ден, когато сам бе изпитал самодоволството, че е избавил своя клиент.

Той почти не чу останалата част от разговора. Вече му беше все едно. Единственото, което искаше, бе да се измъкне от тази стая.

— Е, мисля, че това е достатъчно за днес — каза Удуърд. — Сигурен съм, че всеки от нас има и други задачи.

— Да — отвърна Вейл, насилвайки се да се усмихне.

Удуърд отиде до вратата, за да извика Макс. Вейл стана и заобиколи масата. Когато се озова зад Вълпс, наведе глава и прошепна:

— Реймънд?

Вълпс не се обърна.

— Да?

— Да предположим, че никога не е имало Аарон?

Реймънд продължи да гледа в отсрещната стена. Усмихваше се, но Вейл нямаше как да го види.

„Той знае. Знае, но не може да направи нищо. Аз съм свободен и той не може да ме спре, защото никой не би му повярвал.“

Мина половин минута, преди Вълпс да се обърне. Той стана, а лицето му се озова на няколко сантиметра от това на Вейл. Усмихваше се, но внезапно, за миг, очите му сякаш се вледениха. В тях пропълзя омраза и ирисите им се оцветиха в кървавочервено.