Споделена любов

Бързо си насапуниса косата. Също толкова бързо я изплакна. И излезе изпод душа. Без да си прави труда да се избърше, той прекоси стаята, оставяйки мокра диря след себе си, и седна на леглото. Студеният въздух пронизваше мократа му кожа, но това му се струваше заслужено наказание. Подпря брадичка на ръката си и в този миг забеляза купчината дрехи, които Мариса беше свалила от тялото му по-рано тази нощ. А после и нейната рокля, захвърлена на пода.

Отново погледна към своите дрехи... но те всъщност не бяха негови, нали? Нито костюмът, нито ризата... нито дори чорапите и обувките. Нищо, което носеше по себе си, не му принадлежеше.

Хвърли поглед към часовника на китката си, свали го и го пусна на пода.

Живееше в чужда къща. Харчеше чужди пари. Нямаше работа, нито бъдеще. Беше домашен любимец, когото гледаха добре, но не и мъж. И колкото и да обичаше Мариса, онова, което се беше разиграло преди малко на моравата, доказваше извън всякакво съмнение, че нещата между тях няма да се получат. Връзката им беше самоунищожителна, особено за нея - тя беше объркана, обвиняваше се за неща, за които нямаше никаква вина, страдаше... и всичко това заради него. По дяволите, тя заслужаваше много повече. Заслужаваше... мамка му, заслужаваше Ривендж, аристократа с гъстата кръв. Рив щеше да се грижи за нея, да й дава онова, от което тя се нуждае, да излиза с нея в обществото, да й бъде партньор в продължение на векове.

Бъч се изправи, отиде до дрешника и извади един спортен сак „Гучи“... после осъзна, че не иска да вземе абсолютно нищо от този живот, когато си тръгне.

Захвърляйки сака настрани, той облече пуловер и дънки, нахлузи чифт маратонки и взе стария портфейл и ключовете, които носеше у себе си, когато се премести да живее при Вишъс. При вида на оплетените ключове, които висяха от простичката метална халка, той си спомни, че така и не си беше дал труда да направи нещо с предишния си апартамент. Оттогава беше минало много време, собственикът несъмнено отдавна бе разбил вратата и бе изхвърлил нещата му. Но Бъч така или иначе не изгаряше от желание да се връща там.

Той остави ключовете и излезе от стаята... само за да се сети, че няма кола. Погледна към краката си. Явно трябваше да стигне пеша до шосе 22 и там да спре някого на автостоп.

Нямаше представа нито къде отива, нито какво ще прави. Знаеше само, че напуска и братята, и Мариса и това бе окончателно. Знаеше също така, че за да успее, ще трябва да се махне от Колдуел. Можеше да тръгне към залеза, като във филмите. Или нещо такова.

Когато влезе във всекидневната, с облекчение откри, че Ви не е там. Да се сбогува с Вишъс, щеше да е почти толкова трудно, колкото и да напусне Мариса. Така че по-добре беше да минат без пожелания за „добър път“.

По дяволите. Как ли щеше да реагира Братството на неговото заминаване? Той знаеше твърде много за тях... Все едно. Не можеше да остане и ако това означаваше, че братята ще предприемат мерки, още по-добре - поне щяха да го избавят от мъките му.

Ами онова, което Омега му беше сторил? Е, така и не беше успял да разбере какво е това странно нещо между него и лесърите, но поне вече нямаше защо да се тревожи, че може да нарани Мариса или някой от братята. Защото той възнамеряваше никога вече да не срещне когото и да било от тях.

Ръката му беше вече на дръжката на вратата, когато чу Ви да казва:

-Накъде така, ченге?

Погледна през рамо и видя Вишъс да излиза от тъмната кухня.

-Ви... отивам си.

И без да дочака отговор, поклати глава:

-Ако това означава, че трябва да ме убиеш, направи го бързо и ме зарови някъде. И не казвай на Мариса.

-Защо си решил да се махнеш?

-Така е по-добре, дори ако ми струва живота. Хей, може би дори ще ми направиш услуга, като ме пречукаш. Обичам жена, която не мога да притежавам. Ти и останалите от Братството сте единствените приятели, които имам, а ето че трябва да се откажа и от вас. А какво ме очаква навън? Нищо. Нямам работа. Семейството ми ме мисли за ненормален. Единственото хубаво в цялата работа е, че макар и сам, ще бъда сред собствената си раса.

Ви пристъпи напред, осанката му беше висока и заплашителна. Мамка му, може би всичко щеше да свърши още тази вечер. Тук и сега.

-Бъч, човече, не можеш да си тръгнеш. Казах ти го още в самото начало. Оттук няма тръгване.

-Тогава ме убий. Вземи някой от кинжалите си и ме довърши. Но едно ще ти кажа - и миг повече няма да остана като аутсайдер във вашия свят.

Когато погледите им се срещнаха, Бъч не трепна. Нямаше да се съпротивлява. Щеше да си отиде кротко в тъмнината, изпратен там от сигурната, милостива ръка на най-добрия си приятел.

Имаше и по-лоши начини да умре човек. Много, много по-лоши.

Вишъс присви очи.

-Може да има и друг изход.

-Друг... Ви, приятелю, чифт изкуствени вампирски зъби няма да решат проблема.

-Имаш ли ми доверие? - попита Ви и когато не получи отговор, повтори: - Бъч, имаш ли ми доверие?

-Да.

-Дай ми един час. Нека видя какво мога да направя.