Споделена любов

Бъч впери поглед в чернотата пред себе си и отново се съсредоточи върху дланта над сърцето си. С крайчеца на окото си видя как сияещата ръка на Ви се вдига, но вече бе прекалено унесен, за да се уплаши. Струваше му се, че се препъва леко и полита във въздуха, изгубвайки се във Вишъс...

... и потъва в бездна от мрак.

* * *

Господин X. се събуди и докосна гърдите си, за да провери раните си. Беше доволен от това, колко бързо зарастват, но все още не си беше възвърнал силата.

Повдигайки предпазливо глава, той огледа онова, което някога трябва да е било уютно семейно кътче. Сега, когато Обществото на лесърите се беше нанесло в къщата, стаята беше просто четири стени, избелял килим и оръфани завеси.

Ван се показа от веселата празна кухня и се закова на място.

-Буден си! Боже, мислех, че скоро ще ми се наложи да те погреба в задния двор.

Господин X. се закашля и каза:

-Донеси ми лаптопа.

Когато Ван се върна с компютъра, господин X. се повдигна и като се облегна на стената, отвори файл с име „Оперативни бележки“, отиде на пасажа, озаглавен „Юли“, и се залови да преглежда записките, въведени преди девет месеца. Имаше бележки за всеки ден. Бяха от времето, когато за първи път стана водач на лесърите, времето, когато все още му пукаше.

Докато той четеше, Ван се въртеше наоколо.

-Двамата с теб имаме нова цел - каза господин X. разсеяно.

-Така ли?

-Човекът, когото видяхме днес. Трябва да го намерим. - Господин X. се спря на бележките от седемнайсети юли, ала те не съдържаха онова, което търсеше.

-Целта ни е да го открием - продължи той - и да го извадим от играта. Да го открием... и да го извадим от играта.

Човекът трябваше да умре, така че заблудата на господин X. да стане истина и Омега никога да не научи, че неговият троянски кон не е бил убит от Братството.

Същинското премахване на човека обаче трябваше да бъде извършено от някой друг лесър. След сблъсъка, на който беше станал свидетел тази вечер, господин X. нямаше намерение да рискува собствената си кожа. Не можеше да си позволи отново да пострада сериозно.

Юли... юли... може би бъркаше месеца, но беше готов да се закълне, че някъде по това време в Колдуелската академия за бойни изкуства, предишната щабквартира на Обществото, се беше появило едно ченге, което приличаше на този човек. Да, ето че воденето на подробни записки му се отплащаше. Както и фактът, че бе поискал да види значката на ченгето.

-Казва се Бъч 0'Нийл - каза господин X. на глас. - Номерът на значката му е 852. Адресът му е бил в „Корнуел Апартмънтс“, но съм сигурен, че вече не живее там. Роден е в Бостънската женска болница, от родители Едуард и Одел 0'Нийл.

Господин X. вдигна поглед към Ван и се усмихна.

-На какво да се обзаложим, че те все още живеят в Бостън?

ДЪЖДОВНИ КАПКИ ПАДАХА ПО ЛИЦЕТО НА БЪЧ. НАВЪН ЛИ беше? Като че ли, да. По дяволите... изглежда здравата се беше отрязал. Защото лежеше проснат по гръб на земята, главата му щеше да се пръсне, а да се опита да отвори очи, му се струваше непосилна задача. Май беше най-добре просто да си лежи и да чака. Да... трябваше да поспи малко...

Само че дъждът адски му лазеше по нервите. Ужасно гъделичкаше всеки път, когато поредната капка се разплискаше върху лицето му и се стечеше в яката му. Той вдигна ръка, за да се предпази.

-Идва на себе си.

Чий бе този плътен глас? На Ви... точно така, на Ви... а Ви беше... неговият съквартирант? Или нещо такова. Да... съквартирант. Той много харесваше Ви.

-Бъч?

Този път се обади жена. Страшно уплашена жена.

-Бъч, чуваш ли ме?

О, той я познаваше! Тя беше... любовта на живота му... Мариса.

Бъч с усилие отвори очи, без да е сигурен дали е буден, или халюцинира. Поне докато не видя лицето на своята жена.

Тя беше взела главата му в скута си и се бе навела над него, а сълзите й мокреха лицето му. А Ви... Ви беше приседнал до нея, стиснал напрегнато устни, които се бяха превърнали в съвсем тънка линия, пресичаща козята му брадичка.

Бъч се опита да проговори, но в устата му имаше нещо, което му пречеше. Той посегна да го извади и Мариса понечи да му помогне, но Ви ги спря:

-Още не. Мисля, че още не са свършили.

Кое не е свършило?

Изведнъж се разнесе тропот на крака. Бъч повдигна глава и с изненада установи, че звукът идва от него. Обувките му подскачаха нагоре-надолу, после спазмите тръгнаха нагоре по краката му. Той се опита да ги спре, но гърчът го надви и обхвана бедрата и корема му. Гръбнакът му се изви в дъга и се блъсна в коравия под, а ръцете му замахаха неконтролируемо.

Бъч се опита да издържи и да запази съзнание възможно най-дълго, но накрая трябваше да се предаде.

Когато дойде на себе си, му се виеше свят.

-Този път не продължи дълго - каза Мариса, милвайки косата му. - Бъч, чуваш ли ме?

Той кимна и се опита да вдигне ръка, но в този миг краката му подхванаха нов танц. След още три пристъпа коланът най-сетне беше изваден от устата му. Бъч се опита да каже нещо и едва тогава си даде сметка точно колко е пиян. Мозъкът му направо отказваше да работи, така се бе отрязал. Само че... я чакай... защо не си спомняше да се е напивал?