Споделена любов

-Най-ранният ми спомен е за това, как донасят сестра ми Джойс от родилния дом. Исках да я видя и изтичах до кошарката й, но баща ми ме блъсна настрани, за да могат по-големият ми брат и другата ми сестра да я видят. Аз се ударих в стената, а баща ми вдигна брат ми, така че да може да докосне бебето. Никога няма да забравя гласа му... – при тези думи Бъч заговори с бостънски акцент. - „Това е сестричката ти, Теди. Искам да я обичаш и да се грижиш за нея.Спомням си, че си помислих: „Ами аз?“ Аз също исках да я обичам и да се грижа за нея. Татко, и аз искам да помагам“, обадих се аз, но той дори не ме погледна.

Мариса осъзна, че е стиснала ръката на Бъч толкова силно, че несъмнено му причиняваше болка, но той сякаш не забелязваше. А тя просто не бе в състояние да го пусне.

-Оттогава - продължи Бъч - започнах да забелязвам колко различно се държат майка ми и баща ми с другите си деца. Особено в петък и събота вечер. Баща ми обичаше да пие и аз бях този, към когото се обръщаше, когато имаше нужда да срита някого.

Мариса ахна и Бъч поклати глава равнодушно.

-Не беше чак толкова страшно. Благодарение на него се научих да понасям удари забележително добре, нещо, което впоследствие неведнъж ми е било от полза. Както и да е... веднъж в Деня на независимостта... трябва да съм бил на дванайсет... -Бъч разтърка наболата си брада. - Да, беше Денят на независимостта и както обикновено, цялото семейство беше в къщата на чичо ми в Кейп Код. Брат ми и неговите приятелчета задигнаха няколко бири от хладилника и отидоха да ги изпият в гаража. Аз се спотайвах в храстите, защото исках да ме повикат при тях. Нали се сещаш... надявах се, че брат ми... - Бъч се прокашля и продължи: - Когато баща ми дойде да ги търси, другите момчета офейкаха, а брат ми едва не напълни гащите. Баща ми обаче само се разсмя. И му каза да внимава майка ни да не разбере. След това ме забеляза, скрит в храстите. Приближи се. Извлече ме за яката и ме зашлеви с опакото на ръката си толкова силно, че от устата ми рукна кръв.

Бъч се усмихна студено и Мариса забеляза, че от предния му зъб липсва парченце.

-Каза ми, че било, задето съм шпионирал брат си, за да го натопя. Кълнях му се, че просто съм гледал и че не съм имал намерение да кажа на никого. Той ме зашлеви още веднъж и каза, че съм извратен. Брат ми... брат ми просто гледаше отстрани. Без да каже нито дума. А когато минах покрай майка ми с разцепена устна и счупен зъб, тя само притисна сестричката ми Джойс до себе си и извърна поглед. - Бъч поклати глава. -Когато се прибрах в къщата, отидох в банята и се измих, а после се качих в стаята, където спях. Изобщо не ме беше грижа за Бог, но като добър католик коленичих, допрях молитвено ръце и се помолих да имам друго семейство. Моля те, нека това не е истинското ми семейство. Моля те, нека да има друго място, където мога да отида...

Мариса имаше чувството, че Бъч дори не забелязва, че е преминал в сегашно време. Или че стиска разпятието около врата си така, сякаш животът му зависи от това.

Устните му се изкривиха в някакво подобие на усмивка.

-Но Господ трябва да е знаел, че не съм сигурен дали го има, защото нищо не се случи. А през есента убиха сестра ми Джейни.

Мариса рязко си пое дъх и Бъч посочи към гърба си.

-Затова имам татуировка на гърба. Отбелязвам годините, откакто я няма. Аз последен я видях жива, преди да се качи в колата с онези момчета, които... се поругаха с нея зад гимназията ни.

Мариса протегна ръка към него.

-Бъч, толкова...

-Не, нека да довърша. То е като влак - тръгне ли веднъж, не можеш да го спреш.

Бъч пусна разпятието и прокара ръце през косата си, после продължи:

-След смъртта на Джейни баща ми никога повече не ме докосна и с пръст. Не се доближи до мен. Не говореше с мен, нито ме поглеждаше. Много скоро майка ми полудя и трябваше да я затворят в болница. По това време и аз започнах да пия. Вземах наркотици. Биех се. Семейството продължи да крета някак си. Но така и не можех да си обясня промяната у баща ми. Искам да кажа... години наред ме биеше, а после... нищо.

-Радвам се, че е спрял да те удря.