Споделена любов

-Нали ти казах. Вишъс ми помага да се пречистя от нея. Тя не остава в мен.

Мариса не отговори, нито помръдна, просто стоеше насред стаята, толкова изолирана от всичко наоколо, че Бъч не знаеше как да я достигне.

-Мариса... това ще придаде смисъл на живота ми. Ще ми даде цел.

-Интересно, ако не греша, точно тази сутрин в леглото ми каза, че аз съм твоят живот.

-Така е. Но това е различно.

-О, да, всичко е различно, когато така ти изнася - поклати глава тя. - Не си могъл да спасиш собствената си сестра, а сега смяташ да спасиш хиляди вампири. Колко самоотвержено!

Бъч прехапа устни.

-Това беше удар под кръста.

-Но е самата истина.

Изведнъж Мариса усети как я връхлита страшна умора, но все пак продължи:

-Знаеш ли, писна ми от цялото това насилие. От битките и болката. А и ти ми обеща, че няма да се забъркваш във войната.

-Тогава бях човек...

-О, моля ти се...

-Мариса, знаеш на какво са способни лесърите. Виждала си телата на жертвите им в клиниката на брат си. Как може да не се бия?

-Но тук не става дума за обикновени битки. Ти говориш за нещо много по-страшно. Говориш за поглъщане на лесъри. Откъде си сигурен, че сам няма да се превърнеш в един от тях?

Бъч беше обзет от внезапен страх и когато очите на Мариса се присвиха, разбра, че не бе успял да го скрие достатъчно бързо. Тя поклати глава.

-Ти също се боиш от това, нали? Не си сигурен, че няма да станеш един от тях.

-Не е вярно. Няма да се изгубя. Знам го.

-Нима? Затова ли не сваляш ръка от разпятието на гърдите си?

Бъч сведе поглед и видя, че пръстите му толкова здраво стискат златния кръст, че беше събрал ризата си на топка, а кокалчетата му бяха побелели. Той свали ръка с усилие.

-Нуждаем се от него, Мариса - обади се Рот в този миг. -Расата ни се нуждае от него.

-Ами неговата безопасност? - Мариса изхлипа, но бързо се овладя и потисна риданията си. - Съжалявам, но... просто не мога да се усмихна насърчително и да му пожелая успех. Дни наред прекарах под карантина, гледайки как той... - при тези думи тя се обърна към Бъч, - гледайки как едва не умираш, и това едва не ме уби. Онова, което ти се случи тогава, не беше по твой избор, но сега... сега ти сам взимаш това решение.

В думите на Мариса имаше немалка доза истина, но Бъч не можеше да отстъпи. Той бе онова, което бе, и трябваше да вярва, че е достатъчно силен, за да не допусне мракът да го погълне.

-Не искам да се превърна в домашен любимец, Мариса. Имам нужда от цел...

-Ти имаш...

-... и тази цел не е да си седя вкъщи и да те чакам да се прибереш. Аз съм мъж, а не мебел.

Мариса го изгледа продължително, но не каза нищо, и Бъч продължи:

-Не мога да седя със скръстени ръце, когато знам, че съм в състояние да помогна на расата... на моята раса. - Той се приближи до нея. - Мариса...

-Не мога... не мога да го приема - каза тя и се дръпна назад. - Твърде много пъти съм те виждала на границата на смъртта. Няма... не мога да го приема, Бъч. Не мога да живея по този начин. Съжалявам, но аз бях дотук. Нямам намерение да седя и да гледам как се погубваш.

И като се обърна, тя си тръгна от Дупката.

* * *

В главната сграда Джон стоеше в библиотеката и чакаше. Струваше му се, че още малко и ще изскочи от кожата си. Часовникът удари и той сведе поглед към хилавите си гърди и вратовръзката, която почиваше върху тях. Искаше да си придаде представителен вид, но с тези дрехи приличаше по-скоро на ученик, на когото ще му правят снимка за училищния годишник.

Когато отвън се разнесоха забързани стъпки, той погледна към отворената двукрила врата и видя Мариса да минава по коридора с безутешно изражение на лицето. Бъч, който я следваше по петите, изглеждаше по-зле и от нея.

О, не... дано всичко между тях се оправи. Джон страшно харесваше и двамата.

На горния етаж се затръшна врата. Той отиде до прозореца и се загледа навън, мислейки си за онова, което Рот бе казал - че Тор е жив.

Как му се искаше да е истина.

-Господарю? - разнесе се гласът на Фриц и когато Джон се обърна, старият доген се усмихна. - Гостенката ви е тук. Да я поканя ли да влезе?

Джон преглътна. Два пъти. После кимна. Фриц изчезна и миг по-късно на прага застана една жена. Без да поглежда към Джон, тя се поклони и остана наведена, сякаш в молитва. Облечена в бяла тога, тя трябва да бе висока около метър и осемдесет. Русата й коса беше навита и вдигната високо, и макар че сега Джон не виждаше лицето й, онова, което бе зърнал, преди тя да се наведе в поклон, му бе предостатъчно.

Беше изумително красива. Ангелски красива.

Последва дълго мълчание. Джон можеше само да я гледа с широко отворени очи.

-Ваша светлост - промълви тя най сетне. - Може ли да срещна погледа ви?

Джон отвори уста. И трескаво закима.

Тя обаче си остана все така приведена в поклон. В което, разбира се, нямаше нищо странно - нали не можеше да го види. Мамка му!

-Ваша светлост? - гласът й потрепери. - Навярно... Бихте ли искали да дойде някоя друга от нас?