Споделена любов

-Идвам по молба на Съвета на принцепсите. На следващото заседание ще гласуваме предложението за задължителна изолация. Председателят каза, че от една седмица се опитва да се свърже с теб, но ти така и не си върнала обаждането му.

-Както виждаш, имам страшно много работа.

-Но те не могат да гласуват, ако всички членове на Съвета не присъстват.

-Да ме изключат тогава. Всъщност учудвам се, че все още не са намерили начин да го сторят.

-Ти принадлежиш към един от шестте родове основоположници. Според съществуващите закони не можеш да бъдеш изключена от Съвета.

-Колко неудобно за тях! Въпреки това, надявам се и сам разбираш, че тази вечер не мога да дойда.

-Не съм споменал дата.

-Както казах, заета съм.

-Мариса, ако не си съгласна с предложението, можеш да изложиш мнението си по време на обсъждането. Така всички ще те чуят.

-И всички, които имат правото да гласуват, са „за“, така ли?

-Важно е жените да бъдат в безопасност.

Погледът на Мариса се вледени.

-И все пак ти ме изхвърли от единствения дом, който имах, само половин час преди зазоряване. Какво означава това - че оттогава изведнъж си се загрижил за нашия пол или че за теб аз не съм жена?

Хавърс има благоприличието да се изчерви.

-Тогава не бях на себе си.

-На мен ми се стори напълно спокоен.

-Мариса, съжалявам...

Мариса рязко махна с ръка.

-Достатъчно. Не искам да говорим за това.

-Така да бъде. Но не бива да спъваш Съвета само за да си отмъстиш на мен.

Хавърс си намести папийонката и за миг Мариса зърна пръстена със семейния им печат на кутрето му. Господи... как бяха стигнали дотук? Спомни си деня, когато Хавърс се роди и тя го видя за първи път в обятията на майка им. Толкова сладко бебе. Толкова...

Осенена от внезапна мисъл, Мариса се сепна, после побърза да прикрие шока, който несъмнено се бе изписал по лицето й.

-Добре. Ще дойда на заседанието.

На Хавърс видимо му олекна и той й съобщи кога и къде щеше да се проведе то.

-Благодаря ти. Благодаря ти за това.

-Няма защо - отвърна Мариса с хладна усмивка.

Последва дълга пауза, през която Хавърс оглеждаше панталона и пуловера, с които тя бе облечена, както и купищата листа по бюрото й.

-Изглеждаш различна.

-И съм различна.

По неловкото му, сковано изражение обаче разбра, че той си бе съвсем същият. Хилядократно би предпочел да я види оформена по калъпа на глимерата: изящна дама, начело на някой виден дом. Толкова по-зле за него. Тя се ръководеше от своето ново правило номер едно: правилни или не, решенията в живота си щеше да взема само тя. И никой друг.

Мариса взе мобилния си телефон.

-А сега, ако ме извиниш...

-Бих искал да ти предложа услугите си. Услугите на клиниката, имам предвид. Безплатно - при тези думи Хавърс намести очилата на носа си. - Жените и децата, които отсядат тук, ще се нуждаят от медицински грижи.

-Благодаря ти. Благодаря ти... за това.

-Освен това ще кажа на всички в болницата да си отварят очите за признаци на домашно насилие. Ще насочваме към теб всички случаи, които открием.

-Ще ти бъда наистина задължена.

Хавърс наклони глава на една страна.

-Ще се радваме да ти бъдем от помощ.

В този миг телефонът на Мариса иззвъня.

-Довиждане, Хавърс.

Очите му се разшириха и тя си даде сметка, че за първи път през живота си го отпраща.

Но промяната й харесваше, а той... той просто трябваше да свиква с новото разпределение на силите.

Телефонът звънна още веднъж.

-И затвори вратата след себе си, ако нямаш нищо против.

Когато Хавърс излезе, Мариса погледна телефона си и въздъхна облекчено - слава Богу, беше Бъч. Определено имаше нужда да чуе гласа му.

-Здрасти - каза тя. - Никога няма да повярваш кой...

-Можеш ли да дойдеш у дома? Още сега?

Мариса стисна телефона с всичка сила.

-Какво не е наред? Ранен ли...

-Добре съм - увери я Бъч, но гласът му беше неестествено спокоен. - Само че бих искал да си дойдеш у дома. Още сега.

-Веднага тръгвам.

Мариса грабна палтото си, пъхна телефона в джоба си и отиде да намери възрастната прислужница, която съставляваше целия й персонал.

-Трябва да вървя - каза тя, когато я откри.

-Господарке, изглеждате разстроена. Мога ли да ви помогна с нещо?

-Не, благодаря ти. Ще се върна веднага щом мога.

-Аз ще се грижа за всичко, докато ви няма.

Мариса й стисна ръката и забързано излезе навън. Застанала пред къщата в студената пролетна нощ, тя опита да се успокои достатъчно, за да може да се дематериализира. Не сполучи от първия път и реши, че ще трябва да позвъни на Фриц да я вземе - не само че бе разтревожена, но и отдавна не се беше хранила, така че можеше и да не е в състояние да го направи.

В следващия миг обаче се дематериализира пред Дупката и се втурна във вестибюла. Преди да успее да застане пред охранителната камера, вътрешната врата се отвори и насреща й се появи Рот.

-Къде е Бъч? - попита тя.

-Тук съм.