Споделена любов

Господи, Бъч никога не беше виждал изражение като онова, което се изписа по лицето на Вишъс при тези думи. Печално... Нежно... Но най-вече - изпълнено с копнеж.

-Видях те с нея, Бъч. Видях те... как правиш любов с нея.

-Какво?

-Мариса. Видях те отгоре й, там, в клиниката - Ви размаха сияещата си ръка напред-назад. - Беше нередно, знам, и наистина съжалявам... но просто не можех да извърна очи. Бяхте толкова красиви заедно и аз исках... мамка му, каквото и да бе това между вас. Исках да изпитам същото. Да, поне веднъж исках да разбера какво е да правиш нормален секс с някого, когото обичаш - Вишъс се изсмя ужасяващо и продължи: - Е, онова, което искам, не е точно нормално, нали? Ще извиниш ли моята извратеност? Моята срамна и възмутителна перверзност? Мамка му... унижавам и двама ни...

Бъч беше готов да каже абсолютно всичко, само за да убеди приятеля си да слезе от парапета, но имаше чувството, че той наистина бе отвратен от себе си. Което беше адски глупаво. Никой не може да заповядва на сърцето си, а Бъч изобщо не се чувстваше застрашен от признанието на Ви. Всъщност не беше дори учуден.

-Ви, приятелю, всичко е наред. Между теб и мен... всичко е наред.

Изпълненото с копнеж изражение изчезна от лицето на Ви, заменено от ледена маска, която при тези обстоятелства беше направо плашеща.

-Ти си единственият приятел, който някога съм имал... - Отново онзи ужасяващ смях. - Въпреки останалите от Братството, ти си единственият, с когото бях наистина близък. Честно казано, никак не ме бива с връзките. Но с теб беше различно.

-Ви, и при мен е така. Но какво ще кажеш да слезеш...

-Ти не беше като другите. Изобщо не те беше грижа, че съм различен. Другите, те... те ме ненавиждаха, защото бях различен. Не че това има значение. Те всички са мъртви. Мъртви, мъртви...

Бъч нямаше никаква представа какви ги дрънка Ви, но и не го интересуваше. Единственото, което имаше значение, беше, че говореше в минало време.

-Аз все още съм ти приятел. Винаги ще ти бъда приятел.

-Винаги... Каква смешна дума - винаги.

Краката на Ви се огънаха и той се свлече на колене, като едва успя да запази равновесие. Бъч пристъпи напред.

-Не се приближавай, ченге. Стой, където си! - Ви остави бутилката с водка на парапета и прокара пръсти по гърлото й. -Тя добре се погрижи за мен.

-Защо не пийнем заедно, а?

-Не. Но можеш да довършиш каквото е останало.

Диамантените очи на Ви се повдигнаха и левият ирис започна да се разширява, докато не погълна цялото око. Последва дълго мълчание, нарушено най-сетне от смеха на Ви.

-Знаеш ли, вече не виждам абсолютно нищо... Колкото и да се опитвам, колкото и да се мъча, аз съм сляп. Незрящ в бъдещето - при тези думи той сведе поглед към тялото си. - И въпреки това продължавам да светя... като някоя от онези шибани лампи с формата на гъска, която включваш в контакта и тя цялата засиява.

-Ви...

-Ти си добър ирландец, нали? Бъч кимна и Ви продължи:

-Ирландец, ирландец... чакай да помисля. Да... Погледът на Ви се проясни и той продължи пресекливо:

-Нека пътят се надигне да те посрещне. Нека вятърът винаги бъде попътен. Нека слънце да сгрява лицето ти и дъжд да напоява нивите ти. И... мой най-скъпи приятелю, докато отново се срещнем, нека ръката на Господ те закриля.

И с едно мощно движение Ви отскочи назад и изчезна.

ДЖОН, ТРЯБВА ДА ПОГОВОРИМ. Джон вдигна поглед и видя как Рот влиза в кабинета и затваря вратата след себе си. Ако се съдеше по вида му, явно ставаше въпрос за нещо страшно сериозно.

Оставяйки настрани учебника си по Древния език, Джон се приготви да посрещне удара. Господи, ами ако беше новината, която вече три месеца чакаше с ужас?

Рот заобиколи писалището и завъртя трона си, така че да е лице в лице с Джон, после седна и си пое дълбоко дъх.

„Да, това е. Тор е мъртъв и те са открили тялото му. Рот се намръщи.

-Надушвам страха и мъката ти, синко. Напълно разбираеми са при тези обстоятелства. Погребението ще е след три дни.

Джон преглътна мъчително и обви раменете си с ръце, усетил как някакъв черен вихър се надига около него и помита целия му свят.

-Родителите на съученика ти помолиха всички от класа да присъстват.

Джон рязко вдигна глава.

-Какво? - беззвучно оформиха устните му.

-Съученикът ти, Хърт. Не преживя преобразяването. Почина снощи.

Значи Тор не беше мъртъв?

Джон с усилие се върна от ръба на бездната, в която едва не пропадна само за да установи, че наднича в друга, също толкова страшна. Един от съучениците му беше умрял по време на преобразяването си?

-Мислех, че си чул.

Джон поклати глава и се замисли за Хърт. Не го познаваше особено добре и все пак...

-Понякога се случва, Джон. Но ти няма защо да се тревожиш. Ние ще се погрижим добре за теб.

Някой беше умрял по време на преобразяването си. По дяволите...

Последва дълго мълчание. Най-сетне Рот подпря лакти на коленете си и се приведе напред. Лъскавата му черна коса падна над рамото му и докосна обутите му в кожени панталони бедра.

-Слушай, Джон, време е да помислим за това, кой ще ти помогне по време на преобразяването ти. Нали се сещаш, от кого ще пиеш.