Споделена любов

Крещейки с пълно гърло, Бъч се хвърли към парапета, надвеси се и погледна надолу, но не видя абсолютно нищо, защото беше прекалено високо, а от тази страна на сградата нямаше нито една запалена лампа. А той самият крещеше толкова оглушително, че определено нямаше как да чуе далечното тупване на тяло върху паважа.

-Вишъс!

О, Господи... ако успееше да слезе достатъчно бързо, би могъл... по дяволите, би могъл да откара Ви в клиниката на Хавърс... или нещо друго... каквото и да било. Той се обърна рязко и понечи да се втурне към асансьора...

Вишъс изникна пред него като облян от светлина призрак, безплътно видение, съвършен двойник на единствения истински приятел, който Бъч бе имал някога.

Бъч залитна и от гърдите му се откъсна сърцераздирателен стон.

-Ви...

-Не можах да го направя - каза призракът. Бъч се намръщи.

-Ви?

-Колкото и да се ненавиждам... не искам да умра.

Бъч се вледени. После в него лумна такъв огън, че само дето не засия като тялото на Ви.

-Шибано копеле!

Без дори да се замисли, Бъч се нахвърли отгоре му и го стисна за гърлото.

-Шибано копеле такова! Изкара ми акъла!

Той замахна и заби такъв юмрук в лицето на Вишъс, че кокалчетата му изпукаха, а после, освирепял от гняв, се приготви да посрещне удара на Ви. Но вместо да се съпротивлява, Вишъс обви ръце около него, наведе глава и просто... рухна, треперейки конвулсивно.

Като продължаваше да го ругае необуздано, Бъч пое тежестта му, придържайки голото му, обляно в светлина тяло, докато студеният вятър бушуваше около тях.

Когато запасът му от ругатни най-сетне се изчерпа, Бъч прошепна в ухото на Ви:

-Ако някога отново ми изиграеш подобен номер, ще те убия собственоръчно. Ясен ли съм?

-Мисля, че полудявам - каза Ви във врата му. - Умът е единственото, което винаги досега ме е спасявало, а ето че съм на път да го изгубя... вече го изгубих... с мен е свършено. Единствено той ме е спасявал досега и вече нямам нищо...

Бъч го притисна до себе си и изведнъж почувства как му олеква и как по тялото му се разлива усещане за изцеление и умиротвореност. Не че му обърна особено внимание, тъй като в този момент нещо топло и влажно се стече по яката му. Вероятно бяха сълзи, но Бъч не искаше да привлича вниманието му върху тях. Ако наистина плачеше, Ви и така бе достатъчно ужасен от проявата си на слабост.

Бъч сложи ръка на тила му и прошепна:

-Какво ще кажеш аз да се заема със спасяването ти, докато не си оправиш главата? Аз ще се грижа да си в безопасност.

Когато Вишъс най-сетне кимна, на Бъч изведнъж му просветна... Мамка му, беше се докоснал до сиянието, излъчващо се от тялото на приятеля му, и въпреки това не беше обхванат от пламъци. Нямаше и помен от болка. Всъщност... точно така, съвсем ясно усещаше как мракът в него се отцежда от костите и кожата му и се разтваря в бялото сияние на Вишъс. Това беше облекчението, което бе изпитал при допира му и което едва сега забелязваше.

Само че защо не бе лумнал в пламъци?

Изведнъж, незнайно откъде, се разнесе глас:

-Защото така трябва да бъде - мрак и светлина, слети в едно, две половини, събрани в едно цяло.

Бъч и Ви рязко се обърнаха. Скрайб Върджин се рееше над терасата, а черните й одежди не помръдваха, въпреки силните пориви на бръснещия вятър.

-Ето защо не си погълнат от пламъци. И точно затова той те видя от самото начало. - При тези думи тя се усмихна лекичко, макар Бъч да не знаеше откъде бе така сигурен, след като не виждаше лицето й. - Затова съдбата те доведе при нас, Бъч, потомък на Рот, син на Рот. Унищожителят е тук и това си ти. Започва нова ера във войната.

МАРИСА КИМНА И КАТО ПРЕМЕСТИ МОБИЛНИЯ ТЕЛЕФОН НА другото си ухо, прегледа списъка пред себе си.

-Точно така. Трябва ни нещо по-голямо. С поне шест котлона.

Усетила нечие присъствие, тя вдигна глава... И усети, че се вцепенява.

-Може ли... ъ-ъ-ъ... може ли да ви се обадя по-късно? - каза тя в слушалката и затвори, без да изчака отговор. - Хавърс. Как ни откри?

Брат й кимна. Беше облечен както обикновено - спортно сако „Бърбъри“, сив панталон и папийонка. Очилата с рогови рамки, които носеше, бяха различни от онези, които Мириса бе свикнала да вижда на носа му. И едновременно с това - съвсем същите.

-Медицинските сестри ми казаха къде си. Мариса се надигна и кръстоса ръце на гърдите си.

-И защо си тук?

Вместо отговор брат й се огледа наоколо и тя беше сигурна, че изобщо не е впечатлен. В кабинета й нямаше нищо друго освен писалище, стол, лаптоп и гол дървен под. Е, и купища хартия, всичките - пълни със задачи, които тя трябваше да свърши. Кабинетът на Хавърс, от друга страна, беше същински храм на познанието и елегантността. Подовете бяха покрити със скъпи килими, а по стените висяха дипломите му от Харвард, както и част от колекцията му картини от Школата на река Хъдсън.

-Хавърс?

-Направила си забележителни неща с това заведение.

-Тепърва ни предстои много работа. И това е защитен дом, не заведение. Е, защо си тук?

Хавърс се прокашля.