Споделена любов

-Отиди в... о, по дяволите, трябва да се срещна с председателя на Съвета. А след това трябва да се погрижа за няколко неща в работата.

Мариса здраво стисна слушалката. Не й се искаше да чака.

-Тогава утре?

-По залез слънце. Освен ако не решиш да се преместиш при мен. Тогава ще разполагаме с целия ден.

-Ще се видим утре вечер.

-Нямам търпение, тали.

След като затвори, Мариса се изтегна върху леглото и остави изтощението да я залее като вълна. Тялото й сякаш се сля със завивките и възглавниците, просто още един неодушевен предмет върху дюшека.

По дяволите... може би беше по-добре, че трябва да изчака до утре. Така имаше възможност да си почине, да поговори с Бъч и да му обясни. Но не трябваше да бъде сексуално възбудена, необходимо беше да запази самоконтрол, докато е с него. Ако влюбените хора приличаха поне малко на обвързаните вампири, Бъч нямаше да понесе добре факта, че тя има нужда да бъде с друг мъж.

Мариса въздъхна и се замисли за Рив. След това за Съвета на принцепсите, а после за своя пол изобщо.

Господи, дори ако по някакво чудо предложението за задължителна изолация бъдеше отхвърлено, истината бе, че жените от нейната раса нямаше да има къде да отидат, ако у дома им ги грозеше опасност. Покрай разпада на вампирското общество и войната с лесърите, расата им нямаше социални служби. Никаква предпазна мрежа. Никой, който да помага на жените и децата, ако хелренът им е склонен към насилие. Или ако някоя жена бъдеше отритната от семейството си.

Мили Боже, какво ли щеше да се случи с нея, ако Бет и Рот не я бяха приели под покрива си? Или ако Ривендж го нямаше?

Тя спокойно можеше да умре.

* * *

След урока Джон пръв стигна в съблекалнята на тренировъчния център на имението и бързо си нахлузи бандажа и екипа, нетърпелив да започне упражненията.

-За къде си се разбързал, Джон? А, чакай, забравих, че най-голямото удоволствие за теб е някой да ти срита задника.

Джон погледна през рамо. Застанал пред едно от шкафчетата, Леш тъкмо разкопчаваше скъпата си копринена риза. Гръдният му кош не беше по-голям от този на Джон, ръцете му бяха също толкова слаби, но очите му пламтяха, сякаш беше едър като бик.

Джон дръзко отвърна на погледа му, а в тялото му лумна пожар. Господи, направо умираше от желание Леш да си отвори устата и да каже още нещо. Само още една дума.

-Пак ли смяташ да припаднеш, Джон? Като същински педал, какъвто си.

Бинго!

Джон се хвърли към Леш, но Блейлок го улови и го задържа, опитвайки се да предотврати сбиването. Никой обаче не спря Леш и той заби такова кроше в лицето на Джон, че Блейлок не можа да го удържи и Джон се блъсна в металните шкафчета толкова силно, че те издрънчаха.

Замаян, останал без дъх, Джон замахна напосоки.

Блейлок отново го улови.

-Боже, Леш...

-Какво? Той ми се нахвърли.

-Ти си го просеше.

Леш присви очи.

-Какво каза?

-Не е нужно да се държиш като задник.

Леш размаха заплашително пръст, при което марковият му часовник заблещука на светлината на лампите.

-Внимавай, Блей. Да застанеш на негова страна, не е най-блестящата идея.

И като пусна панталоните си на пода, Леш поклати глава и добави:

-Това ми подейства страхотно. На теб хареса ли ти, Джони? Джон пропусна заяждането покрай ушите си и се освободи от хватката на Блей. Усети как лицето му тупти с всеки удар на сърцето му и колкото и да беше нелепо, си представи мигач на кола. Господи... колко ли сериозни бяха пораженията? Залитайки, той отиде до редицата умивалници и се погледна в дългото огледало над тях. Страхотно! Направо страхотно! Брадичката и устната му бяха започнали да се подуват. Блейлок се приближи зад него и му подаде бутилка студена вода.

-Сложи си това.

Джон пое ледената бутилка и я допря до лицето си. После затвори очи, за да не му се налага да вижда нито себе си, нито червенокосия младеж зад гърба си.

-Искаш ли да кажа на Зейдист, че днес няма да участваш в тренировката?

Джон поклати глава.

-Сигурен ли си?

Пренебрегвайки въпроса на Блейлок, Джон му върна бутилката с вода и се запъти към тренировъчната зала. Напрегнати, останалите го последваха вкупом, трополейки по синия тепих, и се наредиха до него.

Зейдист се появи миг по-късно, хвърли поглед към лицето на Джон и се вбеси.

-Всички да протегнат ръце с дланите надолу - нареди той и мина покрай всекиго от тях, докато накрая спря пред Леш. -Кокалчетата ти изглеждат страхотно. Отиди до стената.

Леш прекоси залата с ленива стъпка, видимо доволен, че този път няма да тренира.

Зейдист се спря пред ръцете на Джон.

-Обърни ги.

Джон се подчини. За миг се възцари тишина, после Зейдист го улови за брадичката и го накара да вдигне глава.

-Виждаш ли двойно?

Джон поклати глава.

-Повдига ли ти се?

Джон поклати глава.

-Така боли ли? - Зейдист го потупа леко по челюстта.

Джон изкриви лице. После поклати глава.

-Лъжеш. Но точно това исках да чуя.

Зейдист направи крачка назад и се обърна към учениците:

-Обиколки. Двайсет. И всеки път, когато стигнете до своя съученик ето там, искам да направите по двайсет лицеви опори. Като в морската пехота. Хайде, размърдайте се!

Думите му бяха посрещнати от дружен стон.