Споделена любов

Изведнъж тя сякаш се опомни и се задърпа яростно. Бъч направи всичко по силите си, за да я удържи, макар да беше ясно, че и на двамата ще им останат синини и че в крайна сметка тя ще надделее. Той беше обикновен човек и макар да беше с поне петдесет килограма по-тежък, Мариса беше по-силна от него.

Бъч можеше само да се надява тя да се предаде и да ние от него, преди той да се е изтощил докрай.

-Мариса, моля те, пий от мен - простена той с издрезгавял от борбата и от отчаянието глас.

-Не...

Сърцето му едва не се пръсна, когато тя захлипа, но въпреки това не я пусна. Не можеше да я пусне.

-Вземи онова, което е в мен. Знам, че не съм достатъчно добър, но въпреки това...

-Не ме карай да го правя...

-Трябва.

Господи, и на него му идваше да се разплаче!

-Бъч... -Тя се дърпаше отчаяно, мъчейки се да се отскубне от обятията му, а дрехите им се развяваха, докато двамата се бореха. - Не мога да се сдържам... още дълго... пусни ме... преди да съм те наранила.

-Никога.

Всичко стана прекалено бързо. Името му се изтръгна от гърдите й като силен вик и Бъч усети остра болка във врата си. Зъбите й, забиващи се във вената му.

-Мамка му... да!

Той охлаби хватката си и сложи ръка на тила й, подкрепяйки я, докато тя долепваше устни до шията му. Извика името й, когато почувства първото еротично дръпване, първото жадно всмукване, първата й глътка. Тя се намести по-удобно и удоволствието заля Бъч като вълна, в тялото му лумна огън, сякаш получаваше оргазъм. Точно така трябваше да бъде. Той имаше нужда тя да пие от него, за да живее...

В този момент Мариса се откъсна от него и се дематериализира, направо както беше в обятията му.

Бъч политна напред и падна по лице върху дивана, там, където тя се намираше допреди миг. Изправи се трескаво и се обърна.

-Мариса! Мариса!

Хвърли се към вратата и впи пръсти в ключалката, но не можа да я отвори.

От другата страна долетя накъсаният, пълен с отчаяние глас на Мариса.

-Ще те убия... Господ да ми е на помощ, ще те убия... толкова силно те желая.

Бъч заблъска по вратата.

-Пусни ме!

-Съжалявам... -Гласът й й изневери за миг, после стана твърд и решителността й изплаши Бъч повече от всичко друго. - Съжалявам. Ще дойда при теб след това.

-Мариса, не го прави...

-Обичам те.

Бъч заудря с юмруци по дървото.

-Не ме е грижа дали ще умра! Не отивай при него! Най-сетне ключалката поддаде. Бъч изскочи в коридора и се хвърли към стълбището. Докато стигне до входната врата, Мариса вече я нямаше.

* * *

Далеч от имението, в подземния гараж, където се провеждаха нелегалните двубои, Ван скочи в клетката, оградена с метална мрежа, и заподскача на едно място. Ритмичният звук от загрявката му отекна между бетонните етажи, прорязвайки тишината.

Този път нямаше тълпа, само трима души. Но Ван се беше надъхал така, сякаш мястото беше претъпкано.

Именно той беше предложил гаража на господин X. и му беше показал как да проникнат вътре. Беше сигурен, че тази вечер мястото ще е празно, тъй като знаеше програмата на двубоите, а една част от него много държеше триумфът му, неговото възкресение, да се състои точно тук, на този ринг, а не в някое непознато мазе Бог знае къде.

Той опита няколко ритника във въздуха, наслаждавайки се на силата си, после измери своя съперник с поглед. Другият лесър беше също толкова нахъсан за бой, колкото и той.

-Няма да спирате, докато всичко не свърши - провикна се Хавиер от външната страна на мрежата. - И, господин Д., под „свърши“ не разбирам „неподвижен на земята“, ясно?

Ван, който вече бе свикнал да се обръщат към него с инициала на фамилията му, кимна.

-Добре тогава - каза Хавиер и плесна с ръце, поставяйки началото на двубоя.

Ван и другият лесър започнаха да обикалят един около друг. Само че Ван нямаше никакво намерение да си губи времето с подобни увертюри. Размахал юмруци, той пръв се хвърли в атака и бързо притисна противника си до телената мрежа. Другият лесър понесе ударите му с такава лекота, сякаш бяха просто капки пролетен дъжд и на свой ред му заби страховито дясно кроше, което улучи Ван под лош ъгъл и разцепи устната му като зрял плод.

Заболя го, но Ван приветства болката - тя му даде нови сили и му помогна да се съсредоточи. Той описа кръг и вдигна крак за мощен ритник, истински снаряд от плът и кръв. Както можеше да се очаква, другият лесър рухна на земята и Ван светкавично се хвърли отгоре му и го прикова към пода, извивайки ръката му зад гърба. Още малко, и щеше да я изтръгне от ставата...

Лесърът обаче нямаше намерение да се даде толкова лесно. Коляното му се заби в топките на Ван, последва бърза размяна на местата и ето че сега Ван лежеше на пода. Претърколиха се още веднъж и скочиха на крака.

Двамата продължиха да се бият ожесточено, без почивки и без прекъсвания. Беше истинско чудо. Ван имаше чувството, че може да издържи с часове, независимо колко удари понасяше тялото му. Сякаш вътре в него имаше някакъв двигател, движеща сила, която нито болка, нито изтощение можеха да притъпят, както ставаше със старото му тяло.