Споделена любов

Когато пробивът най-сетне настъпи, решаващият фактор се оказа особеното у него... каквото и да бе то. Макар двамата да бяха равни по сила, Ван беше истински виртуоз и не пропусна да забележи благоприятната възможност, когато тя му се удаде. Той начаса се възползва от нея и стовари такъв юмрук в черния дроб на противника си, че ако насреща му имаше обикновен човек, със сигурност щеше да напълни гащите. След това вдигна съперника си във въздуха, тръшна го върху пода на клетката и седна отгоре му. Погледна надолу и кръвта от раните по лицето му покапа върху другия лесър като сълзи... черни сълзи.

Ван се сепна за миг при вида на черната кръв и противникът му побърза да се възползва от разсейването му и го събори по гръб.

Но Ван нямаше намерение да допусне една и съща грешка два пъти. Той сви ръката си в юмрук и го заби в слепоочието на лесъра с точно толкова сила и точно където трябваше, за да го зашемети. С един бърз ритник запрати тялото на противника си на земята, възседна го и повтори удара в слепоочието, после още веднъж и още веднъж, докато черепът на лесъра не омекна под пестника му. Но и тогава Ван не спря, а продължи да удря дори след като лицето на лесъра стана на пихтия, а главата му се отпусна безжизнено.

-Довърши го! - извика Хавиер. Дишайки тежко, Ван вдигна очи.

-Току-що го направих.

-Не... довърши го!

-Как?

-Би трябвало да знаеш какво да правиш! - Очите на Хавиер горяха с някакво зловещо отчаяние. - Трябва да знаеш!

Ван не беше много сигурен точно колко по-мъртъв можеше да стане другият лесър, но въпреки това го сграбчи за ушите и така рязко завъртя главата му, че вратът му изпращя. След това хвърли безжизненото тяло на земята. Въпреки че вече нямаше сърце, което да бие лудешки, дробовете му горяха, а по жилите му се разля приятна умора... която обаче не трая дълго.

Ван избухна в смях. Силите му бързо се завръщаха, вливаха се в тялото му, сякаш се беше нахранил, беше си отспал и се бе възстановявал в продължение на дни.

Ботушите на Хавиер изтрополиха тежко, когато той скочи в клетката и отиде до Ван, побеснял от гняв.

-Казах ти да го довършиш, по дяволите!

По дяволите, Хавиер явно много държеше да му развали удоволствието от победата.

Ха! Да не смяташ, че ще оживее след това? Треперещ от ярост, Хавиер извади ножа си.

-Казах ти да го довършиш.

Ван настръхна и скочи на крака, но водачът на лесърите просто се наведе над обезобразените останки от лесъра и го прониза в гърдите. Лумна ярка светлина и после... нищо. Нищо, освен черни петна върху ринга.

Ван заотстъпва назад, докато не се блъсна в мрежата.

-Какво, по дяволите...

В другия край на клетката Хавиер насочи ножа си към гърдите му.

-Очаквам много от теб.

-Като... например?

-Трябва да можещ да го правиш - при тези думи той посочи с острието към черното петно - и сам.

-Ами тогава следващия път ми дай нож.

Хавиер поклати глава и по лицето му пробяга необяснима паника.

-Мамка му! - изруга той и закрачи напред-назад. - Ще отнеме време. Да вървим.

-Ами кръвта?

От вида на лепкавата черна течност изведнъж му се зави свят.

-Да не мислиш, че ми пука!

С тези думи Хавиер вдигна спортния сак на убития лесър и си тръгна.

Ван го последва и докато прекосяваха подземния гараж, си каза, че реакцията на господин X. беше адски дразнеща. Двубоя си го биваше и той го бе спечелил. Щеше му се да се порадва на победата си.

В напрегнато мълчание те се отправиха към минивана, който беше паркиран на няколко пресечки от мястото. Докато вървяха, Ван си избърса лицето с една кърпа, като се мъчеше да не изругае. Когато стигнаха колата, Хавиер седна зад волана.

-Къде отиваме? - попита Ван и се качи до него.

Без да отговори, Хавиер подкара колата и Ван се загледа навън, чудейки се как ли ще успее да се измъкне от него. Нямаше да е никак лесно, предположи той.

Минаха покрай един строящ се небостъргач и Ван се загледа в работниците от нощната смяна. На светлината на електрически лампи, те бяха плъзнали по цялата сграда, досущ като мравки и Ван усети, че им завижда, колкото и да беше ненавиждал работата, която те вършеха. Ако все още бе един от тях, нямаше да му се налага да търпи шибаното отношение на господин X.

Без сам да е сигурен защо, Ван вдигна дясната си ръка и се загледа в липсващото кутре, спомняйки си как се бе случило. Беше адски глупаво. Работеше на един строеж и за да свърши по-бързо с дъските, които режеше, реши да свали предпазителите на циркулярния трион. Едно мимолетно разсейване и пръстът му полетя високо във въздуха, а кръвта му оплиска всичко наоколо - и него, и триона, и земята под краката му. Червена кръв, не черна.

Ван сложи ръка на гърдите си и не почувства нищо. Тревога полази по врата му, като паяк, плъпнал под яката му, и той погледна Хавиер, единствения източник на информация, с който разполагаше.

-Живи ли сме?

-Не.

-И все пак преди малко убих един от нас, нали? Значи трябва да сме живи.

Хавиер му хвърли бърз поглед.

-Повярвай ми, не сме живи.

-Тогава какво се случи с него?