Споделена любов

Изтощение припламна в бледите безжизнени очи с увиснали клепачи и на Ван изведнъж му се стори, че Хавиер е на поне милион години.

-Какво се случи с него, господин X. ?

Ала водачът на лесърите не му отговори и продължи да кара безмълвно.

КОГАТО СЕ МАТЕРИАЛИЗИРА НА ТЕРАСАТА НА РИВЕНДЖ, Мариса едва се държеше на краката си. Тя залитна към плъзгащата се врата в мига, в който Ривендж я отвори широко.

-Мариса, мили Боже!

Той обви ръка около тялото й и й помогна да влезе.

Надвита от жаждата за кръв, Мариса го сграбчи за раменете. Толкова беше гладна, че едва се сдържа да не забие зъби в него още там. За да не му разкъса гърлото, тя се отскубна от ръцете му, но той я улови и я обърна към себе си.

-Ела тук! - нареди той и само дето не я хвърли върху дивана. - Всеки момент ще изпаднеш в шок.

Когато се свлече на купчинка върху възглавниците, Мариса трябваше да признае, че Ривендж е прав. Трудно й беше да запази равновесие, главата й се въртеше, ръцете и краката й бяха изтръпнали. Стомахът й беше празна, стържеща яма, вампирските й зъби пулсираха, гърлото й беше сухо като зимен студ и горещо като августовски ден.

Но когато Ривендж рязко махна вратовръзката и разкопча ризата си, Мариса промълви:

-Не от врата ти. Не мога да го понеса... не от...

-Вече е твърде късно, за да пиеш от китката. Няма да успееш да вземеш достатъчно, а не разполагаме с никакво време.

Сякаш в потвърждение на думите му, очите й се замъглиха и тъмата на припадъка започна да забулва ума й. Ривендж изруга, после Мариса усети как я притегля върху себе си, как притиска лицето й в гърлото си и...

Физиологията надделя - Мариса заби зъби в плътта му толкова силно, че той подскочи, и засмука жадно, тласкана единствено от сляп инстинкт. С могъщ рев силата му нахлу в нея, разля се из тялото й и й възвърна живота.

Докато Мариса преглъщаше отчаяно, от очите й се ронеха сълзи, така гъсти, както и кръвта на Ривендж.

Ривендж нежно придържаше Мариса, ненавиждайки глада, който я измъчваше по този начин. Та тя беше толкова крехка и деликатна! За нищо на света не би трябвало да се намира в такова отчайващо състояние! Той прокара ръце по изящния й гръб, опитвайки се да я успокои, и докато тя ридаеше тихичко, усети как го обзема ярост. Исусе, какво не беше наред с онзи мъж, по когото тя толкова си падаше? Как можеше да я кара да ходи при друг?

Десет минути по-късно Мариса вдигна глава. По долната й устна имаше капчици кръв и Ривендж трябваше да сграбчи облегалката на дивана с всичка сила, за да не се наведе напред и да я оближе.

Заситена и грациозна, но с лице, набраздено от сълзи, Мариса се облегна на кожените възглавници в другия край на дивана и обви тънките си ръце около тялото си. Тя затвори очи и Ривендж загледа как мокрите й бузи постепенно възвръщат цвета си.

Господи, каква коса имаше само! Беше великолепна. Съвършена. Ривендж копнееше да е гол, без никакви лекарства във вените си и корав като камък и тези дълги, руси вълни да се разлеят по тялото му. А ако не можеше да има всичко това, искаше поне да я целуне. Тук и сега.

Вместо това той посегна към сакото си, извади носна кърпичка и се наведе над нея. Тя подскочи, когато той се опита да избърше сълзите й, и побърза да вземе ленената кърпичка от ръцете му.

Ривендж се върна в своя ъгъл на дивана.

-Мариса, ела да живееш при мен. Искам да се грижа за теб. - В тишината, която последва думите му, Ривендж се замисли за мястото, където Мариса бе отседнала... и предположи, че мъжът, когото тя желаеше, сигурно живее там. - Все още си влюбена в Рот, нали? Мариса отвори очи.

-Какво?

-Каза, че не можеш да се храниш от мъжа, когото желаеш. Сега, когато Рот е обвързан...

-Не е той.

-Тогава Фюри? С неговия обет за безбрачие...

-Не. И просто... просто не мога да говоря за това, ако нямаш нищо против.

При тези думи Мариса сведе поглед към кърпичката в ръцете си и добави:

-Ривендж, много бих искала да остана сама за малко. Може ли да поседя тук за известно време? Сама?

Макар да не беше свикнал да го отпращат, особено когато се намираше на своя територия, Ривендж беше готов да прояви снизхождение към нея.

-Остани колкото искаш, тали. Просто затвори плъзгащата се врата, когато си тръгваш. Аз ще се погрижа за алармата, след като си отидеш.

Той си облече сакото, като остави вратовръзката разхлабена, а яката на ризата - разкопчана, защото следите от ухапването на Мариса бяха прекалено болезнени, за да ги покрие. Не че Ривендж имаше нещо против, ни най-малко.

-Толкова си добър с мен - промълви тя, без да вдига поглед от обувките му.

-Не, не съм.

-Как можеш да кажеш такова нещо! Никога не искаш нищо в замяна...

-Мариса, погледни ме. Погледни ме.

О, Скрайб Върджин, колко бе красива! Особено с неговата кръв в тялото си.